Разговор с един съвременен Дон Кихот на модернизма
Познавам Нойзи от 20 години, от времето, когато върху ръцете му челични точеха перата си Мартин Карбовски, Богдан Русев, Ина Григорова… Той беше не само главен редактор, но и душата на сп. „Егоист”, което се превърна в легенда. Интелигентност, вкус, стил. Ако трябва да очертая пътя на Нойзи с няколко щриха, то той би изглеждал така: раждане, Егоист 1996-2003, Плейбой 2002 (основател), Максим 2004-2010, Плейбой 2010-2013.
Това интервю е среща с един различен българин.
Коста Костов
декември, 2013
Кой е Ивайло Нойзи Цветков? Определи се с едно изречение.
Простичко казано – човек, попаднал в капана на очакванията винаги да бъде необикновен, разпънат по прокрустовски върху опитите си да строи мисловни модели и полупремазан между сцилата на вярата и харибдата на познанието. А може би просто тъжна кафкианска буболечка, която от малка се пита „кой предложи Нойзи” (смее се). Разбира се, понякога съм и напълно нелеп – като остарял Вертер. Или Ана Каренина, която седи замислено на ръба на перона и изпуска влак след влак.
Известно е, че си завършил право, но в душата ти е словото. Как откри това за себе си?
В душата ми, уви, управлява „логос”-ът – в цялото му развитие от Хераклит до Юнг. Той е моето проклятие. Абсолютистката му власт от ранна възраст ме запрати в грубата реалност на относителността и ми отне детското фантазно. Наложи се да се мъча да компенсирам, превръщайки всичко, което правя, във вид игра. Това е и най-бързото обяснение защо не станах юрист.
Изкарваш хляба си с писане. Това ли изявява най-добре същността ти?
Да, но разбери – просто нямах избор. Трябваше да се заема с нещо, след като се провали юношеската ми мечта да стана олигарх.
Какво имаше да казваш на другите, че се хвана за перото?
Две-три неща. Например, че не бива да бъдат обикновени, „нормални” и „себе си”, защото това не е никаква ценност. Няма велико постижение, плод на ирационалното и леко глупашко разбиране колко е хубаво да си „нормален”. Няма „нормален” идол, както няма „нормален”, който да е побутнал света и с милиметър напред. В този смисъл ценност е винаги да се стремиш да се надскочиш, да бъдеш по-добра версия на себе си и да работиш като бесен за това. Изумен съм как стигнаха дотук – да се примиряват с фрази като „ми бъди себе си”, полуфабрикатен масов възглед за света, който сякаш зачерква 5-6 хиляди години човешко развитие.
Ти беше душата на сп. „Егоист”, покрай което израснаха много млади таланти. Там ли остана сърцето ти? Къде беше най-щастлив?
Сърцето ми си е тук – и тупка в дясната част на гърдите, което най-вероятно би изумило кардиолозите във Военномедицинска академия (смее се). То впрочем смята, че има само един път към благополучие – да се планира благоприятна среда за бизнеса, който с перфидно удоволствие да създава работни места и да се развива интензивно, а не всичко по един или друг задкулисен начин да зависи от държавата. Т.е. нашият скок напред ще дойде тогава, когато държавата не дирижира бизнеса, принуждавайки го да влиза в схеми и да зависи от нея (да не говорим за властовото изнудване), а просто да си гледа социалните механизми и обществения ред с помощта на чувствително съкратен чиновнически и полицейски апарат. Звучи утопично, но е въпрос на нещо като нов „стамболовизъм” и не е толкова сложно. Що се отнася до сп. „Егоист”, то беше незаконно дете на донкихотовския опит за привнасяне на модернизъм и истинност. Никога няма да се повтори като вид медия – защото днес почти всички медии проституират. А „душата” му не съм бил само аз – бяхме „рок-група” от талантливи и добре образовани съмишленици. Изброявал съм ги и преди, но ето пак (in no particular order) – Емил Захариев, Александър Жеков, Мартин Захариев, Мартин Карбовски, Емилиян Събев, Ина Григорова, Мариета Ценова, Калин Руйчев.
Бил си главен редактор на няколко списания. Кое от тях е най-близо до твоята естетика?
Без съмнение „Егоист” – и, евентуално, бъдещото родно издание на GQ (смее се). Но в мен винаги къкри и вечният „Maxim”-демон. Чрез Maxim впрочем, също в екип с Александър Жеков, Олег Даневски, Николай Стойнов и неколцина съмишленици, привнесохме онзи английски “impish” хумор – дяволит, палав, съчетан със самонамигване и гротеска на действителността.
Като човек на Playboy, какво би казал на онези, които гледат на това списание с доза ирония?
Не съм „човек на Playboy” per se, но разбирам въпроса – заради голите жени, у нас при споменаването на марката хората сякаш почват да се ръгат и да си намигат. Свързано е с попкултурното съзряване и класическото балканско „дуене” по въпросите на секса. Най-общо мога да кажа, че и в двата ми периода като главен редактор се опитах българският Playboy да заприлича на американския, а не на някаква местна чалгаджийска версия, нещо като месечен охрeножълт вестник с проститутки. И, разбира се, се провалих зрелищно.
Как се прави добра медия? Дай няколко добри съвета.
Първо, попитай се защо. Ако отговорът не е „защото винаги съм мечтал да кажа на много хора какво наистина мисля”, няма второ.
Изявяваш се и като спортен коментатор с тънко чувство към футболната игра. Тя ли е твоето най-голямо вдъхновение в момента?
Не, не е. Напоследък изгубих цяла тълпа от най-важните хора в живота си, но, слава богу, само в душевен смисъл. Единственото ми вдъхновение в момента е дъщеря ми Анна и нейното „хайде да си играем”. Тя е на 5 и вече проявява хем тъгата, хем високомерието на Касандра – сякаш провижда, че животът ще си остане низ от провали, но и неповторими малки, топли моменти, заради които животът си струва. Иначе футболът, освен хоби и митологизация, е просто вид наука, и то не от сложните.
Известни са твоите пристрастия към Челси. Любимият ти футболист?
Марадона. Също Кройф, Стоичков, Сираков, Бергкамп, Зидан, Ван Бастен, Гаскойн. В Челси: Питър Озгуд, Кери Диксън, Дзола, Лампард, Дрогба.
Най-близките ти хора по дух?
Повечето са мъртви, включително баща ми. Внимавам обаче да бъда добър с живите, защото помня последния стих на Маккартни от последното парче на Бийтълс – „and in the end, the love you take is equal to the love you make”.
Как приемаш това, което се случва с България в последните две десетилетия? Оптимист ли си за бъдещето й?
Не. Натоварен съм с твърде много познание, за да бъда оптимист. В следващите две десетилетия ще се променяме само повърхностно, а не рудиментарно. Нищо няма да се промени като манталитет и в това е абсолютният ужас, досущ както нищо не се промени през последните 20 години. Ужасът, ужасът, по Конрад (смее се). Накратко, ще си останем бедна страна в ъгъла на Европа, обещавам. И съм толкова изморен от това „следосвобожденско” статукво, че не намирам в себе си сили дори да кажа нещо като „дано не съм прав”. Защото у нас просто не се работи – и в буквалния, и в преносния смисъл.
Защо народът ни изпростява? Какво мислиш за манталитета на българина? Кое харесваш и кое не?
Народът, т.е. масата, не изпростява непременно – той винаги си е прост, досущ като масата навсякъде по света, така че няма място за притеснение. Дали ще е чалга, или Боливуд, руски пляски или британски ситкоми – няма значение. У нас обаче имат значение постулатите на чалга-културата – лесните наркотици, лесната проституция и най-вече – липсата на умствено усилие и възпитание. Последното десетилетие създаде допълнителен културен проблем – форумните коментари, които сведоха всички дотогавашни постижения до атавизма на средния глупак, който получи достъп до вид медия. Да прибавим и тоталното, безкритично слабоумие на Фейсбук.
Какво е мнението ти за медиите в България? Мислиш ли, че те имат роля в опростяването на нацията?
По-просто устроените в подобни интервюта се изтрепват да вият срещу луната и някак злорадо да настояват, че „да, ама разбира се, че да” – но не е толкова просто. За мен този въпрос е свързан с друг, по-дълбок и много по-важен – как да се държат медиите. Да следват масовия вкус, или да се опитват да влияят, внушавайки по-добър? Или интелигентно се смесват и двата „модела”? Както навсякъде, и у нас вече има от всеки вид медия, по цялата скала между „Дейли Стар” и „Таймс”, между „Билд” и „Шпигел”, между „The Only Way Is Essex” и „HARDtalk” на Би Би Си. Проблемът при нас е в степента на нечестност – докато например французите традиционно странят от жълтите измишльотини (дори имат нещо като неписан закон да не се хвърля съчинителска кал), у нас публиката ги попива жадно, дори когато подозира, че й сервират глупости. И още – монополизацията и задкулисната употреба на медиите. Така те „опростяват” не толкова и без това простите, а разрушават по-високата идея, че медиите по кръщелно свидетелство трябва да казват истината и да възпитават. Ако у нас нямаше преплитане между прословутото задкулисие и трите власти, би било друго. Оскотените нрави и дисфункционалната съдебна система работят в пълна хармония. Да не говорим, че у нас не е здравословно да казваш истината, може би още от Иван Асен II насам (смее се)
Какво би премахнал в България, за да пребъде физически и духовно?
Ще ти отговоря иносказателно, като ти припомня финала на стихотворението „Плач по Ботев” на Стефан Цанев, писано в годината на моето раждане. Ето го: „Защото време е, време е да разберем,/че на тоя свят дошли сме/не само да ядем;/че повече отвсякога днес подвигът е нужен –/до смърт бъди самоотвержен, а не послушен;/че по черепа земен и във всяка глава/боят не е стихнал –/рано е за тържества;/че не по кръстопътищата – в душите са разпятията/и бягство е уюта, предателство – апатията;/и епохата наша два избора сочи:/трийсет сребърника –/ или Околчица!”
Споделяш ли мнението, че българите бяха по-любопитни и мотивирани в духа си преди промените от 10 ноември 1989 г.?
Споделям единствено мнението, че при стария режим средният български дом беше пълен с книги. Не че непременно са били изчитани, но все пак. Това беше едно от двете хубави неща на комунизма – другото са Рейдж Агенст Дъ Машийн.
Кое крепи духа ти в тези смутни времена?
Дъщеря ми. И сократическият вид аскетизъм, който се изразява в умереност и благовъзпитаност. Но с едно ужасно важно отграничение – Сократ не твърди, че философът трябва изцяло да се въздържа от обичайните сетивни удоволствия, а само това, че не бива да им бъде роб. Това е и най-умният съвет, който мога да дам изобщо.
В такъв случай – големите ти удоволствия?
Измамното самосъзнание за интелектуален уют и вечно отложено величие. Плюс литературата, момичетата, медиите и футбола. Но това са само себичните, така че да не бъда разбран неправилно. Винаги давам нещо повече – като учител и баща, а не си седя само в кулата от слонова кост. Която често се оказва абаносова, ако приемеш една парабола с Джон Фаулз.
Назови едно име, което е предизвикало истинското ти възхищение.
Владимир Набоков – изумителен човек, който пише еднакво добре на два езика. Уви, той не е в една „група” с Достоевски, Дикенс и Марк Твен, а би трябвало.
Как откри музиката в себе си?
Чрез немски композитори (Бах, Моцарт, Бетовен, Малер, Шьонберг), британски рокгрупи (Ролинг Стоунс, Пинк Флойд, Лед Зепелин), американски джаз-пианисти (Арт Тейтъм, Бил Евънс, Телониъс Мънк, Чик Къриа) и Лили Радоева, учителката ми по пиано. В първите си 20 години бях музикант. После някак изгубих интерес. Днес имам безсмислено голяма музикална култура, но няма какво да я правя. Вече не свиря и не слушам, както преди. Предимно чета.
Назови 3 имена, които са изградили твоя музикален вкус.
Бах, Колтрейн, Уотърс.
Последното ти музикално откритие?
Един стар концерт на Кийт Джарет с Майлс, малко след Филмор Ийст. Мислех, че знам всичко за Джарет, но ето че още се уча.
Ако имаш възможност да чуеш едно последно музикално изпълнение, преди да се лишиш от музика въобще, кое ще е то?
“Great Gig In The Sky” на Флойд от Dark Side. Надявам се да ме изпратите с него (смее се). А после, в ресторанта с житцето – Колтрейн с „Blue Train”.
Коя е мерната единица за талант?
Няма такава. You either have it or you don’t.
Кои творби и творци са те впечатлили най-много със словото си? Твоята книга и автор/и?
Десетки са. Да ги сведем до няколко Топ 3. Чуждите прозаици – Св. Августин, Набоков, Тургенев. Чуждите поети – Цветаева, Т.С. Елиът, Верлен. Нашите прозаици – Алеко, Йовков, Радичков. Нашите поети – Ботев, Яворов, Коста Павлов.
С кого би искал да поиграеш малко футбол?
Само с един-единствен – Диего Марадона.
Как би определил днешния средностатистически българин?
Няма днешен средностатистически българин, освен може би в смисъла на Хаджийски. Има две Българии – образованите и необразованите. Плюс сива маса помежду им.
Кое е онова, което те кара да се радваш, че си българин?
Алеко, Йовков и Стратиев. Никога повече няма да имаме такива. RIP.
Една земна личност, която е безукорна в морала и духа си?
Маркес. Само той е жив, на фона на всичките орхан-памуци и изумителни шарлатани.
Назови един съвременен жив българин, който е ярък пример за чест, достойнство и/или вдъхновение. Кой българин въобще би направил свой духовен и житейски водач? Кои са твоите учители въобще?
Георги Господинов. След време, може би, би станал наистина наднационален. Що се отнася до моите учители, повечето са уж мъртви, но и не съвсем. Всеки е мой учител – от 20-годишното момиче до застаряващите философи, с които общувам. Но ето и трима живи българи, без които не бих бил себе си – Гергина Тончева, Александър Жеков, Кеворк Кеворкян.
България преди десети ноември и сега – в коя искаш да живеят дъщеря ти и внуците ти?
В следващата, която е взела нещо от първите 40-ина години на ХХ-и век. Но без националните катастрофи, ако може. Стига вече – България в момента се държи като дребен шанаджия, който си мисли, че ще му се размине. Никога не му се разминава, съответно – няма място за оптимизъм. Гнилото преплитане на официално и незаконно ще продължи.
Как възприе оцветяването на Паметника на Съветската армия в Борисовата градина преди време?
Както трябва – като модернистки жест. Ние нямаме никаква традиция в модернизма, а в културен смисъл комуноидните схващания за подобни жестове все още са непреодолими.
Има ли държава, на която би желал да прилича България?
Не. Държавата днес функционира отчайващо – за разлика от Чехия и Унгария, тя все още контролира бизнеса.
Какво четеш, слушаш или гледаш в последно време?
Чоран, Кирил Христов, Бъртранд Ръсел, „Цивилизацията на Средновековния Запад” на Жак Льо Гоф, специалното издание GQ Style, Фаулз, Стратиев, Доктороу, латинско-българския речник. Слушам „Check My Brain” на Алис Ин Чейнс, щото е любима на дъщеря ми, “Paris 1969” на Телониъс и стари албуми на Пинк Флойд. Гледам телевизия, включително българска, за да съм в час със степента на падение.
Ако трябва да кажеш едно изречение на българина, какво ще е то?
To thine own self be true, and they must follow. Проблемът, че няма да бъда разбран масово, не ме интересува.