Децата на хирурга – разказ

Брой № 3 (41) / юни 2017, Инхалаторни устройства

Огнян Бранков

 

 

Огнян Бранков е професор по детска хирургия, носител на званието „Български лекар” (2005), Медик на годината (2009 година), носител на орден „Стара планина“ – 1 степен (2016 година). В продължение на 37 години работи в МБАЛСМ „Н.И.Пирогов”, като през последните 7 от тях е ръководител на Клиниката по детска хирургия и председател на Научното дружество. От четири години е част от колектива на Първа хирургия в болницата Аджибадем – Сити клиник – Токуда. Има издаден учебник по детска хирургия и е автор на отделни глави в различни университетски учебници в България и чужбина. Написал е над 100 статии, публикувани в наши и чужди списания. 

 

Като ученик и студент се увлича по литературата. Публикува разкази, фейлетони, преводни разкази и статии във вестниците „Средношколско знаме”, „Студентска трибуна”, „Народна младеж”, „Литературен фронт” и в списанията „Родна реч”, „ЛИК” и „Антени”. Превел е от френски език новелата „Кармен” на Проспер Мериме, от немски език романа „Тунелът” на Бернхард Келерман, множество разкази в различни сборници. 

 

По време на следването си в Медицински университет в София е редактор и зам. главен редактор на университетския вестник „Медицинска трибуна”.  Член на литературния кръжок „Васил Воденичарски” към Студентския дом на културата. След завършването на следването си изцяло се отдава на детската хирургия.

 

Литературата остава негово хоби и неосъществена мечта.

 

Аз съм хирург. Оперирам деца вече 40 години. Обичам работата си, обичам също и децата. Със същата гордост мога да кажа, че съм художник. Моята работа е като тази на художника – правя нещата с любов и създавам щастие.

 

Да си детски хирург изисква не само задълбочени познания и професионална подготовка. Нужни са финес и сръчност, себеотдаване, проникновено разбиране на детската душа. Трябва да можеш да осъществиш висш контакт с децата, тези звездни създания, каквито сме били и ние някога. Да направиш така, сякаш спасяваш собственото си присъствие във времето. Ако не си душевно и професионално подготвен, ако нямаш правилен подход, ще сгрешиш и тази грешка ще се проектира в бъдещето, което понякога е фатално.

 

За операцията на едно дете е нужен добре обучен и сработен екип – хирурзи, анестезиолог, реаниматор, операционни и анестезиологични сестри. След това, ако операцията е сполучлива, не можеш просто да изпишеш детето и да го забравиш. Нашите пациенти стават наша радост, а понякога и мъка за цял живот, далеч след като са пораснали и станали големи.

 

Детето не е умалено копие на възрастния човек. То е отделен свят със свои правила и закономерности. Неговата физиология и психика са коренно различни. Ние, които работим с деца, знаем, че те са друга, непозната вселена, която лесно може да бъде опозната, но с много сърдечност и топлота.

 

Децата също боледуват. Никой не е застрахован и, за жалост, почесто боледуват децата от лоша социална или семейна среда. Те не са се развивали нормално физически и психически, не са познали обичта, нямали са вълшебната среда на детството, обградени от приказки, изкуство и красота. Понякога и задоволените семейства не успяват да създадат вълшебната обстановка за децата си. Когато боледуват, децата се нуждаят от ласка, внимание, успокоение и красота около себе си. Тогава те имат нужда и от нас.

 

Ние трябва да създадем тази красота и безметежност. Ние – родителите, лекарите, артистите – всички ние трябва да отворим сърцата на нашите детски спомени и да казваме на децата: Обичаме ви, вярвайте в себе си, вярвайте в доброто и красивото, вярвайте в приказното. То е около нас, трябва само да го приемем в себе си.

 

От децата възприех много, даже неусетно се получи така, че те ме превъзпитаха. Научиха ме как не трябва да се държа като възрастен и защо не трябва да ги подценявам, независимо на колко са години. Научих се да приемам дяволити отговори и краткотрайни обиди, сърдечни признания и сърдити подмятания. И да отговарям на много прями въпроси, които може да зададе само едно дете.

 

Веднъж едно светлооко момиченце ме попита:

 

- Ти нали утре ще ме оперираш, после като се събудя, ще бъда ли усмихната?

 

Нейната майка също се усмихваше и каза:

 

- Мина иска да знае всичко за операцията, но за нея усмивката е найважното нещо на света.

 

Мина е сладко русокосо ангелче на четири години. Нейната операция е лека – една обикновена херния. Родителите й са деликатни хора, които не показват, че са обезпокоени от упойката, операцията, или от мисълта, дали изобщо тя ще се събуди, тази малка приказна принцеса…

 

Какво значи болест – това е нещо, от което страдат и тялото, и душата. Ние, големите, стискаме зъби и страдаме двойно, защото виждаме черната страна на живота. Децата също са много чувствителни – те се страхуват от инжекция и от лошия чичко Доктор (така им внушава баба). Но ако им разкажеш как ще протече операцията, че ще заспят и няма да усетят нищо, а след това ще бъдат здрави – те престават да се страхуват. Това за тях е ново приключение, друга приказка, която чуват за пръв път. Тяхната душа не страда. И освен това рядко се случва тялото им да страда. Децата са благословени, те бързо забравят лошото, стига то да е било за кратко или само веднъж.

 

Аз съм имал и други малки пациенти – обречени на болестта си, борещи се с продължителното лечение, с няколкократните операции. Веднага ще ги познаете – бледи, изпити, изплашени от неочакваното изпитание. Главичката им е оголена от химиотерапията, а очите им -  големи и хлътнали. Но понякога само тези очи се усмихват, изпълнени с живот, и често това крехко Барби се смее с глас на жестокия житейски жребий. То е по своему щастливо, докато неговите близки са покрусени и посърнали.

 

Какво прави едно дете с невинна херния и друго с нелечим тумор щастливи в болницата?

 

Отговорихте си, нали? Усмивката, вниманието, обичта, нежното докосване, закачката и даже директната задявка:

 

- О-о, каква красива и гладка главица имаш? Когато ти порасне косата, какъв цвят искаш да има тя?

 

И докато другите крият сълзите си, детето отговаря:

 

-Красива като на мама! А като порасна ще имам много здрави деца…

 

Не можеш да отминеш едно болно дете, независимо от неговата диагноза, без да се усмихнеш и да му кажеш, че е най-красивото дете, което си виждал. Че има най-прекрасното име, създадено специално за него от най-добрия магьосник на света. Че мама ще се радва, защото след операцията утре това ангелче от нашите сънища ще се събуди здраво и още вечерта ще си е у дома.

 

Дори и да не вярваш в това и да ти се свива сърцето от тази лъжа, длъжен си да накараш едно уплашено и безпомощно детенце да се усмихне.

 

Даже да се намръщи и да викне „махнете се всички, не ви искам…”, в очите му искри жажда за живот и ти разбираш, че твоята мисия е изпълнена.

 

Най-важната мисия – да ти повярват.

 

 

Тя почука уверено на вратата и влезе с широки енергични стъпки. Моментално я познах.

 

Значи ме познахте, каза тя.

 

Всъщност не попита, но беше така.

 

Посочих й една малка синя книжка върху рафта на библиотеката.

 

– Това там не съм го чел, но знам, че ме пази – казах й.

 

– Това, каза тя като на малко дете, е Новият завет. Даже и да не го четете, той е с Вас…

 

Звучеше като от площадката на амвона.

 

– Седнете, станах аз и посочих креслото.

 

Тя избра една малка табуретка. Седна сякаш на престол. Беше висока, едра и съразмерна, каквито навярно са били пътуващите проповедници.

 

– Разбрах, че моята молитва е помогнала.

 

Погледна ме с открит поглед, като че ли се усмихна, но на лицето й не помръдна нито една бръчка.

 

На кого е помогнала? Аз още не разбирах.

 

– Помогна на вас и на едно детенце, което е вече в едно красиво и спокойно място, отвърна тя с нетрепваща усмивка.

 

Кратка пауза. Зад бюрото се чувствах като в клетка. Но с тази разлика, че вратата на клетката бе отворена. Нейното присъствие излъчваше увереност и спокойствие. Точно такава увереност, както когато знаеш, че нещата са безнадеждни, но се надяваш…

 

Погледнах я, но тя бе свела очи като за молитва. За кого беше тази молитва? Знаех, че душите трябва да се спасят, но как можем да спасим техните тела?

 

– Дошла съм за едно друго дете. Детето лежи при вас и майката моли да я приемете.

 

После тя замълча, отметна коса назад, сякаш черпеше сила отгоре.

 

Казах й да доведе майката. Бързешком подредих разхвърляните вещи по бюрото, погледнах се мимоходом в огледалото и разгърнах малката синя книжка. Там отпред пишеше „Бог да ви благослови” и имаше дата.

 

Никога няма да забравя тази дата. Трябваше да оперирам едно дете с рак на белия дроб в много напреднал стадий. Помня, че колегите ме съветваха да се откажа. А аз виждах въпроса в очите на детето, голямо и умно момче, виждах надеждата в тях. Виждах тревожните очи на майката. Какво друго може да направи един хирург, който оперира деца?

 

Тогава се появи Тя. Просто изникна от нищото. Пак така влезе с уверена стъпка, даже не се представи и ми подари малката синя книжка с посвещението. После попита за детето и аз й казах всичко.

 

– Каква сте му – помня, че попитах тогава.

 

– Никаква – отвърна спокойно тя, все още изправена и внушителна – но се опитвам да помогна.

 

Боже мой, сетих се, че и тогава също попитах:

 

– На кого?

 

– На вас – каза тя.

 

Излъчваше смирение, но същевременно и сила. Тя не роптаеше срещу съдбата. Тя искаше да внуши нещо друго….

 

После помня, че ми беше тежко. Но вече знаех, че душата на всеки се нуждае от доброта и утеха!

 

Снимка: http://rummarinova.blogspot.bg


 

Вашият коментар