Бална зала – Бялото ловно поле на листа (поетесата Валентина Радинска)

Брой № 2 (45) / април 2018, Белодробен микробиом и обоснована антибиотична терапия

Никола Иванов, литературен критик

 

 

Валентина Радинска; снимка: slivensega.wordpress.com

 

Валентина Радинска е от националните ни поетеси, които навлизат в българската лирика зрели, сякаш нямат детска и младежка възраст. Още в първата й стихосбирка „Към мен върви човек” (1977) пред нас застава лирическа героиня, мъдра и вдълбочена не според възрастта си. Откриваме не според годините ранно узряване, дълбока и дълбаеща в себе си и търсеща самопознанието поетеса. Никаква ученическа лекота и естрадност няма да открием и доловим в дебютната й лирична книга. Това е поезия, присъща за по-зрели години и автори. Валентина Радинска е последователна в своята поезия, в следващите си стихосбирки, последователна е в търсенията си по отношение на творческото си развитие, на словесния си изказ – с поетична изчистеност, лаконичност, пестеливост, а обхватът на визията й се разширява и задълбочава. Гласът на ранната Валентина Радинска е изключително индивидуален. В стиховете няма да открием нищо лековато, непреживяно, съчинено, измислено. В следващите си поетични книги – „Нощна книга”(1983), „Не” (1988), „Чистилище” (1993), „Всичко” (1995), „Поне” (2001), „Дъждовете” (2009), „Употреба на свободата” (2013) и „Уроци по мълчание” (2016) – тя потвърждава своята зрелост и съдбовност на поетеса. Валентина Радинска извървява едно неспирно художествено изследване на живота и смисъла на живеене. Нейната лирика идва от познанието, интуицията, вътрешното самопознание. Болезнената й чувствителност създава у нея известен скепсис, който става важен елемент от нейното светоусещане и основна умонагласа. Сериозните поети и творци са така устроени като темперамент, че са лесно раними, незащитени от суровите удари на живота. Податливи са повече на страданието, отколкото на възторга.

 

В поантата на стихотворението „Трябвам” поетесата заявява:

 

Петият: Господ – от мен неотлъчен.

Жива му трябвам, за да ме мъчи.

 

Диалогът на поетесата със себе си минава през света и се затваря отново в субекта. Есента и зимата властват в лириката й. Предимно реквиемна е нейната поезия.

 

Валентина Радинска съчетава силния ум, духовния стоицизъм, интелектуалното прозрение с неповторимата женска сетивност и интуиция. В нейната лирика няма да открием декадентско-формалистични капризи, а дълбоки пихологически обобщения в екзистенциален смисъл. Талантът й е специфичен индикатор за художествена истинност на нещата, което постоянно я поставя в конфликт с всяка обществена система и време въобще. Поетическият диалог със света, времето и действителността на лирическия Аз на поетесата е драматичен, труден, съдбовен. От една страна е недоволството от нашия свят, а, от друга, няма различна действителност и единствената възможност и шанс е да я променим. Валентина Радинска е търсеща поетеса и личност, а това е ключово за истинската поезия. В лириката си тя е част от света, макар че се опитва да се разграничи и го пренаписва посвоему, като рови и търси в себе си и навън пътя на живота ни, маркиран от въпросителни.

 

Ако трябва обобщено да характеризираме поетичното творчество на Валентина Радинска, то най-подходяща и сполучлива е отрицателната частица „не”, както е озаглавена една от лиричните й книги: не на ставащото около нас, не на случващото се, не на действителността. И това „не” е силата и творческият импулс при тази поетеса. В стихотворенията на Валентина Радинска можем да разчетем и позиция, която да наречем универсална културна съпротива срещу действителността, подчертавам – срещу всяка действителност – минала, настояща и бъдеща, предстояща. Това прави поезията й универсална и общовалидна във времето. Интересуват я проблемите на взаимоотношенията между властта и индивида, на манипулацията, на социалната машина, която премазва и унищожава индивида. Интересува я човекът, притиснат и смазан от всяка тоталитарна машина, човекът, обезличен, объркан и обезверен, човекът с плаха надежда за бъдещето.

 

Очевидно е пристрастието и влечението на Валентина Радинска към поети с драматична съдба и творчество, които са устояли на големи изпитания, тя ги чувства творчески близки, поетесата е тяхна съмиш леничка и продължителка. Ще ги открием в нейните посвещения – Ана Ахматова, Марина Цветаева, Иван Динков, Борис Христов и още неколцина – все дълбоко драматични и трагични творци (Валентина Радинска е сред най-добрите преводачи на Ахматова и Цветаева). Стихотворението „Август” е драматичен въпрос към гениалната Марина Цветаева. Въпрос за собствената съдба и същевременно напомняне за трагичния край на великата поетеса в Елабуга. Валентина Радинска търси отговори и съвет за своя път в поезията. В нейната лирика можем да говорим за интензивна скръб. Валентина Радинска се вдъхновява от поети, които са устояли творчески, граждански и биографично през годините и не са се прекършили, не са омърсили творчеството си.

 

Стиховете на Валентина Радинска са дълбока и жива поезия, загребана от дълбините на самия живот, на самото страдание. В творчеството си тя надхвърля пределите на индивидуалното преживяване и намира отклик в една колективна чувствителност. Думите в стиховете й се догонват и осмислят личното. Възприемането на нейната поезия не може да се осланя на буквалното възприемане на текста, а разчита преди всичко на дълбоко скритите подтекстове, не на ограничено-чувственото емпирично, а на интуитивно-пихологическото познание, което е най-същностното познание. За поезията й са характерни търсенето на равновесие между наситеността на размисъла и строгостта на формата.

 

Във време на нарастваща дистанцираност и формализация на изразните средства и внушения в масовата култура тази поетеса стои някак класически устойчиво. Тя сякаш се опитва да защити старомодната представа, че творецът е наистина отговорна личност и неговата мисия е да защитава слабия, уязвимия и унизен човек.

 

Валентина Радинска умее да превръща състоянията в картини, картината – в мисъл, а мисълта в себепознание и катарзис. Достигнала е до онова писане, което обединява голямата емоционалност на женската чувственост и високата вибрация на мъжкото покоряващо начало. В лириката й удивляват дълбоките пластове на тънката й наблюдателност спрямо живота. Вътрешните качества на поезията й далеч надхвърлят външните ефекти.

 

Въпреки дискредитирането на големите идеали на хуманизма във времето, в което живее  поезията на Валентина Радинска(и всички ние), тя в никакъв случай не иска да се освободи и да избяга от последното си убежище – човека и вярата в него. Тя непрекъснато тревожно и интелектулно-драматично търси хуманистични опори, смисъла на човешкия живот и съществуването ни.

 

Осип Манделщам говори за трудната задача и голямото усилие, което е необходимо на поета, за да се освободи от властта на „съзнанието за правота”. Манделщам казва също: „Ние сме хора на смисъла”. Можем да твърдим, че Валентина Радинска е поетеса на Смисъла. В нейната лирика думите се усмихват през сълзи. Стиховете й са изповедни, ярки, диалогични, дишат трудно и същевременно са озарени от високо майсторство. Творбите й са изпълнени с полемичност и актуална универсална проблематика в истинския смисъл на понятието.

 

Във „Вместо отговор” Валентина Радинска е категорична и горда, подобно на великата Ана Ахматова:

 

Аз имам власт над думите всесилни!

А вашта власт над мен е – шепа смет.

Че мене – друга сила ме закриля.

Защото съм поет.

 

Валентина Радинска има пълното право да го заяви. Защото наистина е Поет!

 

                                          НЕ

                            На Иван Динков

 

Есен. Късен следобед. Припрян, подранил листопад.

Тънък вятър подмяташе два-три листа със снимка на тях.

Бях щастлива тогава и бързах, и щях да подмина.

Но се мярна за миг – черна рамка и твоето име.

Спрях и вдигнах листа. Гледах в упор небивали думи.

Те засядаха в гърлото и сърцето ми като куршуми.

Не е истина, казах си, туй е само жестока шега.

Той е жив и е мрачен, и цигара си пали сега.

Невъзможно е утре – да му хвърлят по шепичка пръст,

после дълго да бършат ръцете си – пръст подир пръст:

да минават години и да никне спокойно трева

върху целия ужас и ад в тази тъмна глава!

Утре как ще посмея да воювам до смърт със листа,

да враждувам със знаците, поражения да търпя!

Кой с насмешлив урок ще ми връща до плач чернови,

и в усмивката крива кой оскъдни похвали ще крий?

Невъзможно е, Господи… Рано бие злокобния час!

Двама-трима са само… Остави ги по-дълго сред нас!

Не руши до основи без това поругания храм –

нали трябва да има пред кого да изгарям от срам!

Нали трябва – все някой да крепи занаята ни стар,

от продажни търговци превърнат в позорен пазар! –

Да го пази от жалки съдии, от шутове груби,

Нали иначе, Господи…

В този миг се събудих.

И видях, че разсъмва, че е март, че отново вали;

разбрах, че сте живи, че страшно за вас ме боли,

Скъпи мои, които все време за мен не намирате –

моля само едно,

моля само едно –

не умирайте.

 

* * *

 

Оловно е, тежко небето.

Ни сняг, ни порой не подмина

унилите, бавни полета

на моята малка родина!

 

В калта й съм стъпила здраво,

в мен бурените й се впиват,

но в бурите й оцелявам,

горчивите чаши изпивам!

С отровния въздух в гърдите,

теша я, и плача, и пея…

Но тук съм -  не тръгвам за никъде:

изгубена съм без нея…

 

И вия без глас към небето –

защо ти, о, Боже, подмина

безропотните  полета

на моята тъжна родина…

 

* * *

 

Просто – лошо пада светлината…

Просто няма кой да ме прегърне.

Слизат сенките от планината…

Лятото насам дали ще свърне?..

 

Просто в мен вали… И аз треперя.

Просто… прекалено ми е тихо.

Тез, които търсех – не намерих.

Търсещите мен – не ме откриха.

 

Просто… В календара няма дата,

дето нещичко за мен да значи.

Просто – лошо пада светлината.

Затова си мислите, че плача…

 

* * *

 

Искам да се събудя, ако завали…

Искам да се събудя – на тънкото, тъжно рамо.

Искам да се събудя – и да не боли…

Искам да се събудя… И да не съм рана.

 

Искам да пее във мене с бисерен глас утринта,

да плиска лъчи мълчаливи морето…

Искам на тъжния мъж да усетя дланта върху лицето си…

И сърцето ми да е взето.

 

Но така е далече морето… И тъжният мъж

седи на брега му, кой знае какво си мисли.

А Господ се смее – просто прихва над мен изведнъж…

Смееш се, Господи!  – Каквото и да поискам!

 

Е, да се смеем тогава, щом не смеем да вдигнем очи,

да погледнем в небето с изпепелени зеници!

Да се смеем тогава!.. Но – сърца  вкаменили! –  мълчим,

и крилете ни корени пускат!.. И вече не сме птици…

 

Смее се Господ… През мътната пелена

на съня си – дочувам как бавно море се плиска..

Весел си, Господи!.. А на моята тиха врата

нека тъжният мъж да потропа… Много ли искам?

 

* * *

 

Засипват пътя есенни листа.

Дърветата – със клони голи…

Така набързо тръгва есента,

с дъждовните си, сприхави глаголи…

 

Кога облякохме палтата от тъга?

И зимни птици край очите ни прелитат…

В тържествения химн на есента

последните акорди се оттичат…

 

И ниско слънце в утринта мълчи,

и ниското небе над нас се свежда…

И зимата със ледени очи

във есенните ни очи поглежда…


 

Вашият коментар