Бургас е като лунен лъч в чаша мискет

Пристанището, гарата, морската градина, театърът, „Тройката“, площадът, часовникът… Това са явките, където бургазлии се срещат и …разделят, където поумняват и… оглупяват, където се обикват и… намразват. Но най-голямото събитие в живота им, както казваше поетът Христо Фотев, е морето. То ги прави свободни. Ако те притиснат панелите, се надигаш и виждаш безкрая, ако множеството по улицата те задъха, можеш да се спуснеш по улея и да скочиш в хоризонта. Защото всички улици тук водят до морето. То е нещо като четвъртата стена в театъра – сцената. Затова краят на главната улица „Богориди“ завършва с перила. И хората в Бургас по един негласен сценарий завършват разходката си тук, почти ритуално облягат лакти и поглъщат най-красивия спектакъл – играта на морето. Това е свободата, но с нея също трябва да се внимава, защото тя е като наркотик. Свръхдозата може да те убие. Мисля, че чарът у бургазлии е точно в тази алхимия, те владеят дозата в рецептата мечти + рацио + малко цинизъм. Но по колко от всичко – не знам. То е като с плуването. Тук никой не помни кога се е научил, а като се гмурнеш, плуваш сякаш наизуст.

Училището

Навремето дядо ми Михаел казваше: „Много е важно, моето момиче, да имаш „аркан кавидер“. Думичките са на турски и означават „здрав гръб“. Моят читав гръб е Бургас, морето, родът ми, приятелите, детството… Те са моята патерица в живота, която ме е подпирала в кризите, те са шамандурата, която ме е спасявала от разочарованията, вълноломът, който ме е пръскал с оптимистични сълзи в мигове на отчаяние. Защото „сълзите смазват душата“ ме учеше един приятел адвокат, чичо Карекин, също стар бургазлия, баща на мой съученик. И той се засели в света на сенките. Там, в Бургас, край брега на морето, открих, че животът е едно вечно състезание и че сантиментът не е чувство, от което трябва да се срамуваш. Че успехът не е самоцел, че когато се изкачваш, е здравословно да спреш, да погледнеш надолу и ако си слънчасал от успеха, да се откажеш от състезанието. Защото загубата е също част от твоя живот. Загубата не е позор. Толкоз за училището – Бургас.

Морето

Когато бях малка, не можех да проумея, че има градове без море. И когато лятото изсипеше летовниците в града ни, аз разпитвах дълго новите си приятелчета защо събират така старателно мидички и нямат ли си там, откъдето идват, море. Къщата ни беше в центъра на града, до музея. Децата от махалата – един шумен рояк, скачаха от двор в двор, пропъждани и от най-търпеливия възрастен. Най-тихо беше сутрин, когато отивахме групово на плаж. И бяхме най-щастливи, когато знамето беше черно. Няма по-вълнуваща игра от бурното море. Хващахме се за ръце и с писъци скачахме в пяната. Вълните се тръшваха в брега и ни разпиляваха. Един следобед научихме, че Емо не се е прибрал. Морето го глътна. Емо говореше лошо и малко несвързано, защото като малък бе преболедувал от менингит. Но ние го обичахме такъв, какъвто е, и когато от съседната махала му се подиграваха, го бранехме. Това бяха първите ни уроци по солидарност.

Вечерите

Когато станеше тъмно и топката вече не се виждаше, започвахме да играем на криеница. И тъй като тъмните ъгли на улицата ни бяха безинтересни, започвахме да се крием по мазетата. Най-страшната изба беше в къщата на Юлето и Емо. Техният дядо беше бивш фабрикант и цялото им жилище заедно с тавана беше заселено с квартиранти. Затова мазето им беше претъпкано с бюфети, кошници, бохчи, чували, дърва и въглища. Стълбите бяха дървени и скърцаха призрачно, можехме да пропаднем и пропадахме. Но това беше част от чара на тази страшна игра, защото вечерта завършваше с вампирски истории, които си измисляхме. Най-талантливите разказвачи ни караха да пищим от ужас. А после, докато се приберем по къщите, търчахме подивели от страх от собствените си измишльотини и в тишината току се блъскахме в казан или в забравена кофа, като заблудени прилепи в нощта. А у дома вечерта завършваше с конско или порция шамари заради необузданото ни детство.

Оракуле, оракуле, какъв ще стана аз?

От една екскурзия-награда в Съветския съюз татко ми купи възможно най-голямата цигулка, виолончело. Беше лишил цялата фамилия от подаръци. Няколко посивели глави – музикални корифеи в града, посъветваха родителите ми да се трудя над нотите. По това време в града ни бяха вкарали едни боклукчийски коли, които по автоматичен начин прибираха казаните и изсипваха отпадъците в търбуха на камиона. Децата бяхме просто влюбени в тези боклукчийски коли. Търчахме след тях, помагахме на циганите, като връщахме празните казани пред портите. Когато вкъщи идваха гости, пред които трябваше да изсвиря нещо, те ме питаха каква ще стана като порасна? Аз им отговарях естествено това, което искаха да чуят – челистка. Но тайно си знаех, че ще стана боклукчия.

Вкъщи

По времето на сталинизма десетилетия наред четири семейства обитавахме един етаж с обща тоалетна. Мама, татко, сестра ми и аз се „ширехме“ в една стая и кухня. Но пък беше весело. Тъй като живеехме в самото сърце на града, къщата ни беше притегателен център за всички приятелски семейства на родителите ми. Не минаваше и вечер без гости. Затова „К. Фотинов“ №26 съвсем заслужено си беше спечелил прозвището „еврейското клубче“. И сега се чудя как се побираха толкова много хора в тези няколко квадрата. Колко смях и песни, вицове и политически спорове са просмукали стените на тази кухничка. Не им беше нужен нито алкохол, нито грамофон, а сладкогласите песни се лееха от устите им „като елмази и едър маргарит“, както пишеше в приказките. Най забавен за мен беше чичо Нико (Нисим Варсанов), мир на праха му. Той идваше често вкъщи, говореше с баща ми за политика и ухажваше майка ми. Беше метрампаж по професия и разказваше страшно увлекателно най-различни истории. Чичо Нико обичаше децата и умееше да говори с тях. Освен това беше запален левскар, имаше лодка, с която пореше вълните и ловеше риба. Беше фронтовак от войната и едното му око беше стъклено. Освен това беше един от малкото спасили се евреи по време на корабокрушението на гемията „Салвадор“ в Мраморно море, благодарение на това че беше перфектен плувец. Тази героика в образа му внасяше допълнителна романтичност, която не се забравя. С чичо Нико станахме приятели и често си говорехме разни неща, които бяха скучни за света на възрастните. Жена му беше гъркиня и в тяхната къща по Нова година винаги имаше пищна елха, а по Великден козунаци с бадеми. Това обстоятелство правеше къщата им още по-привлекателна за мен, тъй като в нашата къща тези езически красоти бяха забранени. По време на едно от изданията на „Златния Орфей“ се разчу, че ще идва и актрисата Даниел Дарио. Поколението на родителите ми я обожаваха. Чичо Нико имаше едно раздрънкано „Балканче“ и ми предложи да отидем в „Слънчев бряг“, за да разгледаме елитния свят. Задниците ни се сплескаха от тази уморителна авантюра. Все пак се добрахме до изискания ни курорт. Изядохме по един сладолед и тръгнахме обратно, за да не ни застигне по пътя нощта. Когато се прибрахме, чичо Нико заразказва надълго и широко на възрастните, колко хубаво сме прекарали, как сме видели знаменитата актриса и той дори й е целунал ръка. Аз кимах съучастнически, защото този ден ние бяхме глътнали малко въздух от парфюмирания свят на Запада. Това беше едно цветно парченце в провинциално скучния пъзел на живота ни.

Есента

Няма по-красиво нещо от есента в Бургас. Както казва най-бургаският поет Христо Фотев: „сезонът на легендите и чашите“. Бях в родния си град и пишех дипломната си работа за Христо Фотев. Исках да я завърша с подробна анкета, като бях сигурна, че това ще бъде единственият съществен принос в това задължително упражнение. С Христо се познавахме и всеки ден той ме викаше в „Клуба на дейците на културата и изкуството“ или както го наричаше един друг бургаски колорит Венко Пиперов (светла му памет) – Клуба на изкуствените дейци. В продължение на месец всеки ден се срещахме с поета, поръчвахме бутилка „Сунгурларски мискет“ и масата ни тутакси се отрупваше с бургаските капии, предани негови почитатели рибари, спасители, моряци… Те го обожаваха и идваха при него като на поклонение. Анкетата, разбира се, не успях да направя. Бях на ръба да проваля и дипломната си работа, но пък научих много повече, отколкото през цялото си стерилно образование, над което се трудих години наред. В един застинал от алкохолно безвремие следобед, когато всички се бяха омаломощили да разказват истории, една муха кацна върху чашата на Христо. Той направи няколко вели опита да я улови. После ме погледна и каза: „Такава носталгия изпитвам по лятото, че ми е жал за мухите, ха-ха.“

Гарата

Когато ме приеха в университета, ме качиха на влака с три чанти. В едната имаше дрехи, в другата книги, в третата храна. Татко ме прегърна и каза на мама: „Ами това е, оттук нататък ще се изпращаме и посрещаме.“ И така стана. За мен след морето гарата е най-вълнуващото място в Бургас. Оттам идват надеждите и пак оттам си отиват. Оттам се изсипва лятото и оттам си отива. Пак тук може да се види най-хубавото нещо, на което му викат провинция. Като че ли в един-единствен миг се събира колоритът на града. И колко мило и старомодно се издига куличката с часовника отгоре. Нищо че стрелките невинаги са точни, важното е, че взаимоотношенията ни са верни.

Обичам този град, защото той ми внуши чувство за Отечество и пак той ми създаде емигрантски комплекс. А комплексите са важно нещо, не е нужно да четем Фройд, за да повярваме в това. Обичам го, защото и Бургас е като онзи парфюм „Be you“ – нито скъпарски, нито модерен, но с прекрасното име: Бъди себе си.

Скулптурната композиция „Грамофонът” е рожба на талантливия бургаски художник Руси Стоянов. Тя бележи края на най-старото ларго на Бургас – улица Богориди, архитектурен паметник на културата. Малко преди перилата в края на улицата, преди морето, до казиното, ще видите върху асфалта и 3D рисунката на грамофона, но ще разберете, че това е грамофонът по-лесно през фотообектива.