„Когато човек тръгва да скита,
той наистина не знае къде ще спре.
А това може би е най-красивото
в скиталчеството…“
Борис Шивачев
Борис Константинов Шивачев е български писател, критик и публицист, роден на 11 март 1902 година в Плевен, в семейството на офицер. Още от ученическите си години е много музикален, рисува и пише еднакво талантливо и в последния клас на гимназията прави живописна изложба в салона в Ловеч. Едва осемнадесетгодишен заминава за Южна Америка (Аржентина и Чили), където се оказва сред огромна тълпа безработни, търсещи препитание. В „Опит за автобиография“ той пише:
„Бивал съм хамалин и метален работник. Чертожник и зидар. Работил съм още по параходите, складовете за вълна, по вършачките и жътварките, в петролните извори и къде ли не още. Добре съм проскитал четири години в скиталчество из Америка. Вместо с пари се сдобих с: ревматизъм, няколко пъти боледувах от плеврит, зъбобол, намален слух от громола на машините, доста наранявания при работа…“
Желанието му да скита би го отвело в Калифорния или даже до Австралия, но заради разклатеното си здраве е принуден да се върне обратно към Европа през 1924 година, на вехт, ръждясал кораб за добитък, където работи като гледач на волове. Прекарва няколко месеца в Амстердам, Брюксел, Париж, Марсилия и Истанбул. През 1925 година се завръща в България болен от туберкулоза. Следва дипломация и консулство в Свободния университет в София (1927), но не успява да се пребори с болестта.
Първите му публикации у нас са от началото на 1926 г. във вестник „Развигор“ под псевдонима Борислав Витски. Сътрудничи със статии, рецензии и преводи и на „Литературен глас“, „Глобус“, „Литературни новини“, „Мисъл“, „Театър и критика“, „Светлоструй“, „Идеи“, „Новис“, „Вестник на жената“, „Вардар“.
Шивачев е първият последователен популяризатор и преводач на испаноезичната литература в България. Пише кратки есеистични портрети за М. де Унамуно, Х. де Еспронседа, М. Тамайо, Б. де лос Риос, Б. Ибанес, Ф. Кабалеро и др.; превежда на български романа „Доня Лус“ от Х. Валера, повестта „Продавачката“ от Х. Кесада и др. А в испанската и аржентинската преса публикува материали за българския културен живот. Изявява се и като литературен критик. Статиите му са написани темпераментно и смело, с много добро познаване на обекта, с динамичен език и естетически вкус.
С художественото си творчество Шивачев въвежда темите за свободното скиталчество, космополитизма и Южна Америка в българската литература. Поставя началото на т.нар. южноамериканско направление, което включва още М. Вълев, Т. Ценков, С. Стрезов, Св. Минков, Ив. Аржентински, Л. Христофоров и др. Заради начина си на живот става известен като „българският Джек Лондон“.
Влюбен в свободата, Шивачев е романтик по светоусещане, а и бунтар по нагласа, както личи в скандалния му роман „Изобретателят“ (1931), в който за първи път в българската литература се засяга темата за хомосексуалността. Творбата остава неразбрана от критиката и неизвестна на читателите.
Борис Шивачев става популярен главно със сборника разкази „Сребърната река“ (1926) и пътеписа „Писма от Южна Америка“ (1932). Тези две книги са увлекателен и проникновен разказ за Южна Америка. В тях авторът подлага на анализ механизма на живота и социалните отношения в далечните екзотични страни (който според него не се различава от този в България). Разкрива острите социални конфликти със средствата на един суров реализъм, смекчен от специфичните за него лиризъм, модерно романтично светоусещане и деликатно чувство за хумор, които обагрят цялото му творчество.
Че Борис Шивачев е изпреварил времето си, говори и виждането му за бъдещето на Европа, пубикувано в статията му „Европа трябва да се европеизира“, отпечатана във в. „Българска култура“ през 1931 година:
„Понятието европеец е също по-висша категория, отколкото понятието българин, французин или немец. Всъщност понятието европеец е в процес на образуване – en train de se former, както казват французите. И затова не само ние, българите, но и французите, и немците, и всички останали народи в Европа ще трябва да се европеизират. Защото Европа чрез последната война доказа, че е още твърде варварска. И това варварство продължава и днес. Само когато паднат митническите бариери, когато се притъпи националното чувство и се даде пълна свобода на малцинствата, само тогава ще имаме една истинска Европа. Една Европа, федерирана на базата на равенството, братството и свободата и населена с истински европейци”.
Едва тридесетгодишен, умира в София на 30 януари 1932 година.
Престараване
Борис Шивачев
Литературният редактор на в. „Зора”, уважаемият г-н Йор. Бадев се страшно възмутил напоследък, че даже и големите литературни вестници у нас започнали да водят антимилитаристична пропаганда. Не стигало това, ами разни хуманни и прочее дружества, които „уж имали съвсем друго предназначение” (?!), и те започнали да се занимават със същата пропаганда. И най-после, напук на всякаква логика, и женската лига за мир в България щяла да прави някаква анкета против войната. Щяла да иска мнението на гимназистите по този голям въпрос.
Обаче най-лошото било, че и самото министерство на просветата дало съгласието си за тази анкета.
И ето че уважаемият г-н Бадев започва да рони горчиви сълзи. И да разправя, че в България нямало нужда от антимилитаристична пропаганда. Или че най-малко тя била безполезна. Защото ние, българите, сме били кротки като агнета. А трябвало сме да учим нашите съседи на антимилитаризъм.
Колкото до нас, трябвало сме да учим младото поколение, че имаме Македония и Добруджа.
Но все пак най-скандалното било, че големите литературни вестници (на първо място „Литературен глас”) се занимавали с политика, вместо да си гледат литературата.
Ние питаме уважаемия г-н Йор. Бадев кйакво разбира под термина „литература”?
Да не би да мисли, че литературата означава само блеене по красотите на природата? И ако е тъй, защо той като литературен редактор е започнал да води най-реакционна политика? Но нека уважаемият г-н Бадев има повече смелост. И нека открито да раздрънка „калъча”. България има нужда и от такива хора. Иначе на кого ще се раздават ордени за храброст?!
Ние като антимилитаристи и миролюбци заявяваме, че подрастващите поколения във всяка страна имат нужда от антимилитаристично възпитание. Иначе и те ще станат като своите бащи – убийци. И те ще отворят една нова голяма и страшна война.
А това е, което ние, миролюбците, не желаем в никой случай и на никаква цена.
в. „Литературен глас”, г. 4, бр. 128, 8 ноември 1931 г.
