БОРИС ХРИСТОВ е роден на 14 август 1945 г. в с. Крапец, Пернишко. Завършва гимназия в Перник и българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Работи като учител, като журналист и редактор в Студия за игрални филми „Бояна“.
Автор е на книгите със стихове „Вечерен тромпет“ (1977, 79) и „Честен кръст“ (1982), на романа „Бащата на яйцето“ (1987), на повестите „Сляпото куче“, „Долината на обувките“ и „Смъртни петна“ (1990), на книгите с тристишия „Думи и графити“ (1991, худ. Яна Левиева), „Думи върху други думи“ (1994, худ. Анри Кулев) и „Черни буки върху черен лист“ (1997); на митографиите „Каменна книга“ (2006), „Книга на мълчанието“ (2008), „Книга от заглавия“ (2008); на сборниците „Спомени за хора, камъни и риби“ и „Стълп от прах. Избрано“ (2015).
Съставител е на антологиите „Българска лирика“ , „Българска народна лирика“ (1994), „Български разкази“, „Народни устни писмена“ (1995); на смятания за мистификация през 19 век епос на българо-мохамеданите от Западните Родопи „Веда Словена“ (1997), както и на антологиите „Камък и слово“ (2015), „Сборник за народни умотворения“ (2020), „Иван Вазов. Лирика“ (2020), „Салонът на природата“ ( 2020, худ. Милко Божков)
Автор е на множество сценарии за игрални, документални и анимационни филми.
Негови творби се изучават в часовете по литература за 12 клас в българските училища.
Носител е на Голямата награда за литература на Софийския университет (2000 г.), на Националната награда за поезия „Никола Фурнаджиев“ (2009), наградата „Орфеев венец“ (2009), награда за хуманитаристика „Богдан Богданов“, на „Вазова награда“ (2020).
В края на март 2012 г. департамент Нова българистика към Нов български университет организира научна конференция „Борис Христов в българската литература и култура“.
Кой е твоят най-ярък спомен от детството?
Домът на детството ми бе на крачка от затвора и в онези дни, когато майките работеха и нощем, за да ни изхранят, изпълзявах по високата стена и стигах до килията на моя нов приятел – Стария Затворник. Той ме очакваше на своето сковано от дъски легло и свършеше ли разговорът ни, притискаше главата ми до разтуптяното сърце и двамата заспивахме – като пропъдени от ято птици в плаващо върху водите на съня гнездо.
Но тъкмо се унасях и навлизах в гъстите тръстики край брега, ръце на друг затворник ме поемаха и ме притискаха към топла и изгаряща за детски мирис гръд…
А после се отпускаха и те, за да попадна в отмалелите обятия на трети…
Така пътувах към далечните им домове, където ме посрещаха с разперени криле децата им…
А на разсъмване, щом свършеха игрите и летенето ни, слизах от последното легло и тръгвах към портала, скрит в широкия шинел на някой от затворниците.
И докато подскачах бос по камъните към дома, дочувах как пазачите ме търсят, как извикват името ми и очакват да се върна в строя…
…
Затворът ме привличаше с високите стени, които прекосявах с лекотата и усърдието на бръшляна. Харесваше ми да се крия в неговите лабиринти или привечер, изгубен сред децата на пазачите, да тичам след парцалената топка, а понякога, щом свършеше денят – да ги измъквам с мен на пътя.
Веднъж на стъмване, когато изкачих оградата и се изправих, за да си поема дъх, съзнах за първи път, че двата свята – този на Затворника и моят – са един.
Едни и същи бяха въздухът и перестите облаци над нас. Едни и същи – дните, часовете и минутите… Една и съща – болката от лявата страна, където, тръпнещо от страх да не изгуби Пътя си, будуваше Сърцето.
И докато пристъпвах пред очите на пазачите по смъртната черта, в каквато, гледана отгоре, беше се превърнала Стената, усещах се пораснал и постигнал детската мечта – да стана някой ден затворник. Като приятеля ми, който бе осъден за това, че вече е голям и имаше сърце, в което виеше гнездо и мътеше свободни думи Свободата…
(„Спомени за хора, камъни и риби“)
Спомняш ли си първата ти среща с Книгата?
Роден сякаш от сянка, свещеникът често минаваше покрай нашия праг и изчезваше в сенчестите места на ливадите. Лицето му имаше бледожълтия цвят на листо, затискано с други листа и дълго стояло на тъмно. В ръката си винаги носеше една и съща, дебело подвързана книга. Подире му оставаше лъх на тамян, следван понякога от дима на току-що угаснала свещ…
Храсти и сведени клони се затваряха след тежката негова мантия и отделяха от нас високата му фигура с онази тягостна загадъчност, с която зрящият е отделен от примижалия с едно око полуслепец.
Веднъж реших да го последвам и се промъкнах тайно до пролуката, където бе изчезнал. Отместих сплетените клони и го видях приведен да пълзи на колене и да брои на глас тревите.
Разтворена широко, Книгата лежеше под дървото, огрявана наполовина от ослепителната мараня…
Стоях загледан в тъмната ѝ страница, докато сянката се отдръпна от нея и тя остана цялата под слънцето – съвсем невидима. Подобно светлина, положена връз светлината.
Човекът, който носи книга, винаги е спирал моя ход – да го погледам. В походката му има нещо от онези птици, които слитат на земята, за да се отблъснат само.
(„Спомени за хора, камъни и риби“)
Как стана посвещаването ти в Поезията!
Роден да бъда нещо друго – свободен селянин, пътуващ музикант или каменоделец, аз бях насилен от Съдбата – пленница на Службите за Сигурност, да разговарям с хората с непълни рими…
Но като виждах как от говора ни чезнат думи като чест, достойнство, свобода… не можех да остана безразличен.
И спомнил примера на пишещи мъже от миналото, с настървение приех окопната война в защита на Езика. Защото Словоредът, както и Човекът, бързо се рушеше и имаше опасност даже буквите (например Е) да се обърнат срещу Азбуката и да тръгнат вляво (Э)…
(„Спомени за хора, камъни и риби“)
Твоето разбиране за ролята на поезията?
Тя е плазма, а не кост –
поезията може да свързва,
но не и да носи.
(„Стълп от прах“)
Поетът няма вътрешни покои и не подгъва крак дори когато спи. Той винаги оставя да му свети някоя свещица, за да се движи и насън из пещерите на духа – да покорява сам недрата си и да обхожда своите мисловни езера.
Поезията е самотно занимание и дяволски понякога напомня за усилията на орнитолога, който сам опръстенява прилеп. Достигнал свода, той ще трябва първо да откопчи ноктите му от ревнивата стена и стиснал между зъбите едното от крилата, да изтърпи ужасното усещане от допира с тръпчивата му плът – напипал после остроноктото краче, което непрестанно се съпротивлява, да стегне пръстенчето и едва тогава отново да му върне свободата…
Преди да се подпише под една форема, поетът трябва да огледа всяка дума – да знае мястото ѝ в цялото и да разбира нейните капризи. Защото има думи, а понякога и цели изречения, които не желаят да обличат униформата на мереното слово и да участват в поетически съобщества. Освен това поетът трябва да познава фауната на словесното небе и да следи миграциите на идеите, които преминават от страна в страна… За него няма нищо по-красиво от това, приседнал до прозореца, да гледа тяхната игра, когато току-що са излетели от дома му и опитват да намерят прелетния път към хората. Но и едва ли има по-печална гледка за един поет от тази да умират стиховете му, преди да са разперили крила, а страниците, на които са написани, да лепнат от засъхващата кръв.
Родени от човек, те трябва да достигнат до Човека и на Тилза не му беше все едно дали форемите му ще живеят в нечия глава, или в короната на някой конски кестен…
Той бе опитал в тях да изрази космическата своя жал за края на света, защото виждаше, че вече се кривят на осите си и се готвят да изпаднат колелата му.
(„Смъртни петна“)
Какво е да си неизвестен поет и какво – с известно име?
От всички думи на света най-дълго името остава…
Ала след време, като сянка, мярнала се в бързея
на някоя река, и то отплува по течението.
(„Книга на мълчанието“)
Какво е твоето разбиране за щастието?
А щастието е това, когато
Съдбата те целуне изведнъж на някой ъгъл
и си раздвижи вкаменелият живот рогата –
да го докоснеш само и да тръгне.
(,,Целувката“)
Отдавна тръгнах аз, за да настигна пощальона –
да го попитам кой от края на света ме вика,
да разбера защо, когато хвана щастието, то се рони…
(,,Затворено писмо“)
Да лежиш под земята и да чуваш как в твоите кости
работи водата. Но да бъдеш щастлив за това,
че една братовчедка далечна е дошла да опоска
тревата наоколо и за теб да поплаче.
(,,Спомен за живота“)
Винаги те е вълнувала съдбата на „човекът в ъгъла“…
Но да не му налагаме вкуса си, да го тровим с наште болки –
човекът в ъгъла е днес единственото важно нещо.
Той иска сам да е камшик и кон във своята двуколка,
да счупи сам черупката на своя лешник…
Да подредиме масата и след това да го оставим.
Да го почакаме с търпение и нежност зад тезгяха –
той спи сега и с бога на съня навярно се сражава
или пък гледа в дупката, която неговите сълзи издълбаха.
(“Човекът в ъгъла“)
Твоето определение за човека?
Човекът е сляп, човекът не вижда нещата –
виждат го Те
и го викат да отиде при тях.
(„Нещата“)
Разказано е всичко днес за обладаните от демони мъчители на слабите и беззащитни обитатели на Платото, които тъпкаха Духа и биха Тялото с тояги, за да оставят варварската своя писменост върху гърба на болната История. Изслушахме безброй разтърсващи до тремор изповеди и подробни описания… Едни откриваха сърцата си, за да покажат синините. А други (както и самият аз) посочваха направо смъртните петна, превръщайки ги в притчи, съзнали, че човекът с настървение чете за чуждите страдания и ги забравя на мига, като лишените от белег рани.
Човекът е… Забравящо животно.
(,,Спомени за хора, камъни и риби“)
Какво да правим с лошия човек?
Остави пеперудата, нека играе –
карфицата тя сама ще намери…
(,,Събота“)
Какво значи да бъдеш свободен?
Какво робство –
непрестанно да мислиш
за свободата!
(“Надпис“)
Не лишавайте от радостта да бъде роб
този,
който не иска да е свободен.
(,,Заповед 11“)
Какви са твоите страхове за света?
Издъхва земята – остава без сили.
Като бик повален сред вселената.
Колач е човека – с брадва и шило,
дошъл на последното земно веселие.
(„Страх)
– Господи! – стенеше често над белия лист. – Не разрешавай в едно да се смесят полезно и вредно, изкуство и огън, прах и вода!… Та нали милиони години са били нужни на боговете да превърнат първичната супа в земя, да посадят върху нея лаванда, безсмъртниче и ливадно цветче, да настанят на гърба ѝ сухоземни и водни – бозайници, птици, влечуги и хора… А ето че вече всичко се рони, всичко потъва в смъртни петна…
– Не е много важно как ще се случи това – прорицаваше неговият приятел Натело. – Ще ни погълне земята и после ще ни издуха като гъба праханка, превърнала в пепел своята месеста плът. С Илиадата ще потънат в небитието и записките на Скриба. Почакайте само – въпрос е на време. Живеем в безкрая на нещо пределно… И това е гримасата, това е целият спазъм!…
(“Смъртни петна“)
Ще пристигне ли все пак самолетът, за който писа някога, че закъснява?
Навярно ще пристигне той и както ангел се вестява,
ще тичат старците подир крилата му приведени…
Но мене няма да ме има – моята глава тогава
ще бъде къща на щурците, с камъчета обзаведена.
(,,Самолетът закъснява“)
Коя твоя мечта смяташ, че си успял да постигнеш?
…да вдигна дом – да имам вярна и приветлива съпруга… и куче
в двора, и фенер на ореха, под който да седи детенце с книга…
(“Спомени за хора, камъни и риби“)
Затичан към фонтаните от шум и слава,
човекът вечно иска да е пръв, ала забравя,
че е наказан да протяга цял живот ръката
и да върви – на крачка след мечтата.
(“Албион“)
След преживяното дотук какво все още те учудва?
Едно от чудесата на живота, и до днес останали за мен неразгадани, е умението на костта да се издига и расте под тежкия товар от мускули и кръв. И при това – безропотно и неусетно. Но още по-учудващо е как, изгубил сили и приведен като смъртник, се въззема и Духът – как се изтръгва от оковите на тялото, за да догони Смисъла и продължи напред.
(,,Спомени за хора, камъни и риби“)
От детството още ме преследва въпросът –
как е достигнал човекът до тази жестокост –
да къса цветята и с тяхната смърт да украсява
ревера на мъртвия?
(,,Книга на мълчанието“)
Какво мислиш за опитите ни един ден да се преселим на друга планета?
Защо е този смут в Читалнята
и трескаво приготовление
за бягство – да прекосим Всемира и достигнали
мечтаната звезда, да я превърнем някой ден
в пустиня!…
Напразно тревожиш безкрая, човече –
нима съзвездията по крилете на Калинката
не ти разкриват, че върху твойта длан
е кацнала Вселената – и вече си пристигнал…
(,,Книга на мълчанието“)
Какво ще кажеш днес за остаряването?
Още малко, нозе – напрегни се, човешко бутало.
Дух мастилен, и ти – нека всичко се труди.
Още имаме сили, щом сърцето е цяло –
трябва да хванем нашата пеперуда.
(„Пеперуда“)
А за смъртта?
Едно е всичко – и живот, и смърт
(улита птица в дупката на кърта),
но с тази разлика, че живите вървят,
а мъртвите им сочат пътя…
(„Смъртни петна“)
Добре, че е смъртта – последната човешка гара.
Добре, че всеки ден вратите на земята се отварят
и заедно с безкрайната редица на добрите хора
улитат и злодеите на вечността в затвора…
(„Честен кръст“)
Смъртта ни праща често своите послания – върви подире ни и връзва скъсаните нишки на Съдбата; държи ни за ръка и обяснява в огледалото каква е разликата между отразения и истинския образ. Но в повечето време е заета да размества знаците пред нас и докато укрива камъчета в двете ни обувки, да напомня, че когато пожелае, може да ни отстрани от Пътя…
Сега живеем с нея на самия бряг на Планината, откъдето някой ден ще трябва да отплуваме…
Понякога излизаме да се разходим до върха на Лобната скала и докато вървим покрай стените ѝ, Смъртта ми се представя в образа на стар, потънал в прах служител от хранилището на Подземната Библиотека.
– Да знаеш – казва Тя, – там няма нощ и няма ден, а само сумрак, в който свети сивотата на графита. Там всеки камък е крайъгълен и всяка сянка – каменна… А влезеш ли веднъж в Читалнята, ще видиш колко смисъл има да четеш и ти като останалите мъртви – векове наред една и съща книга.
(,,Спомени за хора, камъни и риби“)
Вярваш ли в безсмъртието?
Дори и да умра, аз пак ще се покажа
в окото на врабче и от дървото ще ви гледам.
Или с походката на някой бръмбар важно
ще прекосявам сутрин двора на съседа.
Ще бъда трънчето, настъпено случайно,
или щурец с прегракнал глас от влагата.
Но по-добре – къпината, която си играе
с опашката закъдрена на агнето.
Ще бъда мишката – с мишлетата ще тичам
до премаляване покрай стените на затвора.
Или глухарчето, което през една тръбичка
се вслушва в болките на цялата природа.
Или пък – думата, която върху камъка ме чака
(смъртта на думите не може да надвие…)
Аз чувам как расте костта на моето глухарче.
А някой ден дано да чуете и вие.
(,,Кост от глухарче“)
Какво ще знаят в други времена за нашто време?
…че хората разсаждали по нивите си думи;
че думи жънели и яли хляб от думи…
Родени – да мълчат, умирали – заради думи.
(,,Книга на мълчанието“)
Защо мълчиш сега? Защо не пишеш?..
Защото … който е живял в Смъртта, загърбва Словото и се спасява като Рибата под Камъка – в Мълчанието…
(„Спомени за хора, камъни и риби“)
Престъпно много вече знам навярно –
ръката, щом отказва да записва
умът каквото ѝ диктува.
(“Предел“)
– Толкова умни мъже – реформатори и носачи на високи жалони – в стремежа си да внесат някакъв ред сред човешкия хаос неволно са плели бодливата тел по гърба на земята! И ти ли си тръгнал към мрежата с твоята малка телчица? Ти, сине на беден копач, който сричаш едва и от тъгата в очите не виждаш нищо пред себе си. Твоите думи ще бъдат забравени, преди да е отзвучала камбаната… Храни се с метафори и ако искаш, преяждай, но не насилвай с храната си никого…
Поезията е само възможност да се превръщаш всеки ден в нещо друго – многократно да изживееш живота си…
(„Смъртни петна“)
Как виждаш бъдещето на човечеството и Земята?
Все повече Земята напомня на просяк,
приседнал в мъглите край Млечния път –
в очакване, преди да падне мракът,
да бъде приютен от някой състрадателен стопанин.
(,,Книга на мълчанието“)
Късно е, Господи!…
Родените без любов вече превземат
градовете, строени от влюбените.
(,,Стълп от прах“)
Ще намерим ли някога отговора на въпроса за смисъла на човешкия живот?
Ще ни се каже Отговорът, но когато
душата литне от угасналото тяло
и чуем как свистенето на тишината
заема мястото, върху което сме живели…
(„Книга на мълчанието“)
С кои твои творби би желал да бъдеш запомнен?
Не ми се остава в ничия памет,
като зная как съжителства Сократ
с глупака в мен.
(,,Стълп от прах“)