ПЕТЪР АЛИПИЕВ е роден на 14 март 1930 година в село Босилковци, Русенско. Работи като литературен редактор в Радио София и Държавно издателство „Георги Бакалов“, Варна. В последните години от живота си е на свободна литературна практика, включваща както издаването на собствено творчество, така и множество преводи на автори от световната поезия: Йосиф Уткин, А. Колцов, А. Исаакян, Андрей Рубцов, А. Дементиев, Шандор Петьофи, Ниолаус Ленау и др.. Поезията на Петър Алипиев е превеждана на много езици.
По-важните книги: „Лирика“(1961, 1966, 1972, 1985, 1989, 1990, 1996, 2000), „Без малко Тиртей. Картини от една изложба“(1992).
Умира на 10.02.1999 година.
От кога пишеш?
По случайност от 16-годишна възраст. Описал съм този смешен случай в анкетата си със Светлозар Игов. Между другото, крачката от несериозното до сериозното е божа работа. Не знаеш коя случайност ще отключи в тебе налични страсти.
Спомените ти от първите публикации?
Те също бяха смешни, или по-скоро трогателни. Пак ще ги намерите в споменатата анкета. Още в гимназията печатах в „Народна младеж“, „Литературен подем“, „Читалище“, „Труд“. Описал съм тези наивни трепети със светло снизхождение, защото младостта е чиста. Пък и има друго: колкото повече остарявам, толкова повече в душата ми звъни известното „Изкуството е гробница за обещаващите“. Истинските неща узряват бавно и в началото са безпомощни.
А от дебютната книга?
Също описан случай. Живеех в Койнаре, събрах нещата си и ги занесох в „Български писател“ на Никола Фурнаджиев. Още тогава присъстващият в редакцията Иван Бурин ги обяви за упадъчни. Тогава, през 1961 година, с пълната подкрепа на Никола Фурнаджиев излезе моята първа „Лирика“. Под негово редакторство. Появиха се и доста добри рецензии.
Кога получи признание от читателите и литературната критика и доби увереност?
Още с първата ми книга. Пък и доста помогна случаят със стихотворението „Смъртта на една птица“, нападнато като упадъчно от Владимир Топенчаров. То предизвика спор в българската лирика – може ли да се пише за нещо извън социалистическия строй или не може. И тогава, а пък особено днес, това ми се вижда не трагично, а безкрайно учудващо и смешно. Времена…
Очевидно си възпитан и си привърженик на класическия стих, на който си безспорен майстор. Някои казват, че класическият стих се е изчерпал, смятат го за „старомоден“ едва ли не. Аз имам свое мнение, но какво ще кажеш за подобни твърдения?
Нищо, което носи смисъл, не се изчерпва. Краткотрайни са имитациите, услугите към модите. Свободният стих не може да те направи гениален, ще те направи актуален, ако това е конюнктурата. Изобщо да се тръгва в изкуството чрез предварителни концепции, ми се струва неплодотворно.
Какви тенденции се наблюдават в лириката през последните години?
Много партизански страсти. И претенциозна графомания. Така става по време на революции. Всички имат претенции. Ситуация, която напомня идването на комунизма на власт. Ново и старо. Та кое истинско изкуство използва тези етикети?
Какво е мнението ти за съвременната българска поезия?
Не мога да се ориентирам още в новите имена. Но и новите поети имат дълъг път. Несъмнено от неколцина ще излязат прекрасни български имена в нашата култура. А от моето време известна е почитта ми към Атанас Далчев, с когото имам лично време – и духовно, и физическо. На Игов, който също ми е задавал този въпрос, съм отговорил, че не мога да приема безрезервно даден поет. Обичам няколко стихотворения от кого ли не. Естествено е, в индивидуалното творчество има върхове и падове. Всички си избираме любимото.
Кои от по-младите поети ти правят по-силно впечатление?
Пак ще кажа – мътилката в момента е голяма. Нека се избистри, за да можем да четем спокойни. А от малко по-предишните млади – Иван Методиев, Иван Цанев, Марин Георгиев, Борис Христов. В тези списъци винаги се пропуска нещо и някой. Безспорни поети, но никога не бих употребил „любим“. Наслаждавам се на откритието, на дълбочината на емоцията. Не обичам да фаворизирам, класирам.
Коя поезия е добра?
Ох, ако можех да дам точен отговор, всичко в изкуството би било известно. Но все пак – тази, която разкрива смисъл. Има прочее просто правило. Когато прочетеш нещо – стихотворение, разказ, дебела книга – и когато го затвориш, трябва да можеш да го разкажеш. Ако не успееш, нещо не е наред. Ако няма гръбнак, нещата се счупват. Остава само маниащината, която ще се измие от следващата мода. Добра е тази поезия, която потъва в живота. Която стои „в духа на времето“, само маркира живота, но всъщност е една ялова претенция. Винаги е била модна рекламата, но тя е измамно нещо. Толкова „направени“ поети е трябвало да преживеят посредствеността си.
Как при теб се „ражда“ стихотворението?
И на това съм отговорил пред Игов. Важна е интуицията, подпомогната от житейски наблюдения.
Каква е ролята на биографията при теб?
Също може да бъде използвана като реклама или антиреклама. Външна – от гледна точка на популяризирането на едно творчество. Вътрешна и много важна – като преживяно, почувствано, изяснено и преродено във фикция. Глупаво е да мислиш, че само ерудицията ще те направи автор.
Известен преводач си. Какво ти дава преводът?
Ще се повторя: преводът е една лъжа на творчество. Преводите дават препитание. Ако талантливите поети имаха какво да ядат, едва ли биха се занимавали с преводачество. Превеждал съм Петьофи, Ленау, Пушкин, Заболоцки, Аведик Исяакан, Андрей Дементиев… Не бих казал, че съм бил обсебен от собствените си интерпретации. Считам ги за добри, но по-щастлив бих бил само от четенето на тези прекрасни поети и от факта, че мога аз да пиша поезия.
Познаваш националната, европейската и световната литература в най-добрите им образци. Кои български и чуждестранни поети са ти повлияли и са ти помогнали в известен смисъл?
Наистина от шестнайсетгодишен непрестанно чета. Самообразованието е за мен битие. Обичам жестокостта в изкуството. Познал съм каквото мога, и то с денонощно четене. Пушкин, Вазов, Заболоцки, Дебелянов, Далчев, Гогол, Толстой, Чехов, Балзак, Захари Стоянов. Такива списъци са условни. Те всяка минута се изменят, отпадат някои или просто избледняват, идват нови открития и така цял живот. Подвижно е.
Носител си на престижни национални литературни награди. Това стимулирало ли те е?
Не ме е стимулирало. Пък и не съм награждаван кой знае колко. Въпрос, който не отговаря много-много на моята самота.