Първан СТЕФАНОВ е роден на 01.01.1931 г. в с. Чепърлянци, Софийско. Завършва гимназия в Годеч (1948) и славянска филология в Софийския университет (1952). Работи като учител в Мездра (1952 – 53), редактор във в. „Народна младеж“ (1958 – 60), в сп. „Младеж“ (1958 – 60), в издателство „Български писател“ (1967), като драматург на театрите във Варна (1960), Хасково (1964 – 66), Пазарджик (1984 – 90) и на Театър „София“ (1973 – 84, 1990 – 91). По-важни книги: „Песни за гнева и радостта“ (1958), „Далечините обещават“ (1962), „Пътуване към усмивката“ (1964), „Насрещно време“ (1966; 1973), „Циганско лято“ (1968), „Стихове“ (1969), „Ковано слънце“ (1971), „Арматура за барабани“ (1973), „Малки нашествия“ (1978; 1983), „На глас и на ум“ (1981), „Диагноза“ (1982), „Премълчаналюбов“(1984),„Лирика“(1986).
Умира на 31.12.2012 г. в София.
От кога пишеш?
Аз започнах с рисуване. Рисуването ми помогна при рисуването със словото. Подтикът дойде и от желанието ми да задавам въпроси, за да си обяснявам нещата.
-Татко, защо дърветата са боси?
-Защо дърветата люлеят вятъра?
(Из стихотворението „Въпроси“)
Спомените ти от първите публикации?
Първото ми публикувано стихотворение е „Пред епохата“, което излезе през 1948 година в списание „Пламък“. Бях 17-годишен. След това в този период публикувах стихотворения в „Пламъче“, „Родна реч“, „Младеж“ и във вестник „Народна младеж“.
А от дебютната книга?
Първата ми поетична книга „Соколови пера“ излезе през 1956 година.
Кога получи признание от читателите и литературната критика и доби увереност?
В Годеч завърших гимназия и там намерих учители, които ме откриха и повярваха в таланта ми. Общо взето стихотворенията ми бяха приемани благосклонно както от читателите, така и от литературната критика. През 1955 година на Международния фестивал за младежта във Варшава в конкурса за литература, чийто председател бе Назъм Хикмет, бях удостоен със сребърен медал за поезия. Но от Христо Радевски по-късно научих, че от Съюза на българските писатели изпратили писмо да бъде награден друг поет, но международното жури не се съобразило с това писмо. След това започнаха да ме пращат на фестивали. С поезията и прозата животът ми стана много пълен.
Очевидно си възпитан и си привърженик на класическия стих, на който си безспорен майстор. Някои казват, че класическият стих се е изчерпал, смятат го за „старомоден“ едва ли не. Аз имам свое мнение, но какво ще кажеш за подобни твърдения?
Възпитан съм в класическия стих и много по-често използвам класическата стихотворна форма. Макар и по-рядко, пиша и в свободен стих. Просто стихотворението си идва заедно с формата. Класическият стих съвсем не е изчерпан като възможности.
Какви тенденции се наблюдават в лириката през последните години?
Поезията става все по-разкрепостена.
Какво е мнението ти за съвременната българска поезия?
От моето поколение, т.нар. априлско, има наистина силни поети, които продължават да творят. Минавам за мълчаливец, но имам много истински общувания. Появяват се талантливи и от следващите поколения. Младите по-свободно общуват със световната поезия.
Кои от по-младите поети ти правят по-силно впечатление?
Има такива, но няма да назовавам имена, защото неизбежно ще пропусна някои, а това ще бъде несправедливо спрямо тях.
Коя поезия е добра?
Добрата поезия е изживяната, истинската, която не се страхува да изрече истината, не лъже конюнктурно. В която „На всички хора се усещаш брат“. През 1980 година написах стихотворението „Сняг в Берлин“, което ще си позволя да цитирам:
Пресечени улици. Пресечени вени.
Пристегнати здраво. Но пак кърви.
И болката някак подземно стене.
Или с патерици върви.
А снегът се усмихва, хитрува, щипе
децата по розовите страни.
Навее преспа и кани бащите
на играта
от преди двете войни.
Но болката все е нова. И нова.
С новия ден. И с новата нощ.
Моят век се опитва
с преспи да я бинтова –
под шева ѝ забравил хирургически нож.
Стихотворението е публикувано в стихосбирка през 1982 година. Проф. Атанас Натев, който тогава беше директор на Българския културен институт в Берлин, каза, че това е единствения творчески протест в Източна Европа срещу Берлинската стена.
Първан Стефанов, 22 декември 2010 г.
Как при теб се „ражда“ стихотворението?
Общо взето, не знаех и не зная какво пиша, защото бях и съм много неуверен и незабележим. Често се влюбвах и тогава пишех. Състоянието на влюбеност ми помогна в поезията. Посвещавах стихотворенията на жените, без да се разкривам. Така намирах пътя към истинското си призвание.
Каква е ролята на биографията при теб?
Родното ми село Чепърлянци е на границата. От прогимназията десетина ученици от селото ходехме пеша на училище в Калотина. Гимназия завърших в Годеч. Момчетата бяха ни направили граничари затова пазехме границата като родна жена. Целият ми живот мина във време, когато имаше готови отговори почти на всички въпроси. Едни мъдреци, обожествени плутове, ги бяха дали и ако се случеше от някоя трънка да изскочи непредвиден въпрос, пак имаше определени хора, които трябваше да дават правилния отговор. Хората просто трябваше да се съобразяват с тези отговори и да бъдат щастливи. Но нещо не се получи. Ако си позволя да перифразирам една известна метафора, бих рекъл, че човек е човек, докато си задава въпроси.. Може и целият му живот да не стигне да си даде отговори, но нали търсенето на отговори е тъкмо животът. На комсомолско събрание ни казваха кой в кого трябва да се влюби, беше нещо като поръчение. Казаха, че ние с Надежда сме социалистически другари (гаджета) и че тя трябва да се влюби в някой хасковлия.
Известен преводач си. Какво ти дават преводите?
След като започнаха да ме изпращат по фестивали, разбрах че трябва да се занимавам с преводи на чужда поезия. Чрез преводите главно открих какво е поезията и намерих своята идентичност, израствах като поет, открих света по друг начин, защото чрез преводите се почувствах свободен. Това ме роди като Първан – да бъда такъв, не какъвто ме искаше писателският съюз, а такъв, какъвто трябва да бъда. Превеждал съм стихове или стихосбирки от Никос Казандзакис, Тадеуш Ружевич, Петрус Боровка, Тадеуш Новак, Петро Гулак-Артемовски, Станислав Йежи Лец, Десанка Максимович, Андрей Бурса, Антони Сломински, Михаил Сетлов, Сергей Есенин и други. Преведох стиховете на Карол Войтила (Папа Йоан Павел Втори) и изведнъж открих и се учудих защо такъв поет е Папа? Папата ми благодари с думите, че съм превел стиховете му на езика на Кирил и Методий. Той не знаеше за преводите, но в знак на благодарност ми подари красива кехлибарена броеница.
Познаваш националната, европейска и световната литература в най-добрите ѝ образци. Кои български и чуждестранни поети са ти повлияли и са ти помогнали в известен смисъл?
Така се случи, че със „стожерните“ стихотворения на Фурнаджиев като „Пролетен вятър“, „Конници“, „Сватба“ душата ми се размина. Просто защото първата ми среща с тях беше в учебниците по литература и трябваше да ги „зубря“ за изпитите. А знаем, че такива срещи и в най-добрите случаи ни оставят на известно разстояние от очарованието на поезията. Истинските ми срещи с Фурнаджиев станаха по-късно, след Университета. В годините, когато аз, софиянецът със „селско жителство“, трябваше да намеря трайни опори за себе си в един свят, който, поне емоционално, за дълго ми остана дълбоко чужд. И оттогава в паметта ми за цял живот са останали стихове като:
… Какво е есента? – Все облаци и вятър,
край селската чешма смълчаните стада,
навъсен влажен ден и дълга нощ, когато
дочуваш как плющи под стрехите дъжда.
И утрото – врабци на мокрите огради,
сред калното поле посърналият глог
и после къс небе сред облачни грамади,
небе като копнеж, сияещ и дълбок.
Тези стихове не съм ги учил наизуст, те сами зазвучаха в мен така, както навярно вярващия го обсебват думите на някоя молитва. Те бяха „прозорчето“, през което виждах, просто изживявах отново и отново света, с който бях дошъл в големия град. В „смълчаните стада“ край чешмата бяха и моите 10 – 12 овце, и козата, и двете крави, и конят, който внезапно умря от „пръсване на сърцето“, както съм запомнил да казва баща ми. И дъждовете, и посърналият глог – също бяха „моите“. В паметта ми отсъстваше само картината от последните редове – за онова късче небе, което наднича иззад облаците. Нямало е как да го запаметя. Селянинът запазва в спомените си само онова, което е изпълвало дните и нощите му с грижа и мъка по него. Той не се халосва нито по залези и изгреви, нито по други красивости на природата. Хвърля поглед към тях само доколкото могат да му подскажат какво ще е времето утре. И ето, този мой селски свят стоеше сега под опушения връшник на града стъписан, уплашен… Сигурно едно от най-необяснимите неща в този живот е начинът, по който ни въздейства поезията. Индиректно, разбира се. И магически, разбира се. А, ето я тая нищо неказваща дума, в която се опитваме да напъхаме онова необяснимо за ума ни чудо, което поезията понякога извършва с нас. И това чудо няма определена дата, нито е свързано с определено събитие. То е като дишането. Няма как да запомним кога сме започнали да дишаме. И като съмването. Не можем да фиксираме мига, когато е започнало да се съмва. Естествено, когато съм търсил брод през една или друга безизходица, емоционалната ми памет е дирила опора в примера на много литературни образци или реални хора, чиито живот е будел възхищение у мен. Други импулси за живот са идвали от припламването в паметта ми на стихове. За такива припламнали стихове става дума тук!: … „и после къс небе сред облачни грамади, / небе като копнеж, сияещ и дълбок“. Сигурно в новото ми градско битие страшно ми е липсвала тъкмо онази пролука сред облаците, откъдето топло ме е поглеждало синьото божие око…
Иначе съм се влияел и съм се учил от големите български, европейски и световни поети въобще, а не само от тези, които съм превеждал.
Носител си на престижни национални литературни награди. Това стимулирало ли те е?
Една от най-скъпите ми Литературни награди е „Никола Фурнаджиев“. Винаги съм се съмнявал дали са заслужени, защото всякога съм бил неуверен, просто съм такъв.
Като потвърждение ще цитирам споделеното от поетесата и издателка Божана Апостолова: „Първан Стефанов е един от любимите ми български поети. Един от другите големи поети на България. След мероприятие в НДК аз стоя в ресторанта на последния етаж на НДК с приятели да пийнем по нещо. Изведнъж застава на масата пред мен тоя гигант Иван Динков. Висок и хубав мъж беше. Поглежда ме отгоре до долу и казва: „Божано ма, издай най-големия поет на България!“ Аз реших, че е той и казвам: „Не си ми предложил ръкопис.“ Той казва: „Не мене, бе, издай тоя велик поет Първан Стефанов.“ „Но той не ми е предложил ръкопис“ – казвам. „Той няма и да ти предложи! Покани го ти!“ Иван Динков бръкна в джоба си, извади едно листче и ми записа телефона му. Обадих се на Първан Стефанов. Разбира се, че не му казвам: „Иван Динков каза да ви издам“. Казвам му, че много харесвам поезията му и искам да му издам поетичен сборник. Първан беше фин човек и с деликатен глас казва: „Дайте ми един адрес, искам да ви напиша писмо.“ В писмото пишеше: „Госпожо Апостолова, много пари ще загубите от моята книга, която искате да издавате, защото дори и съседите ми не знаят, че пиша.“. И продължава: „Колко пари да търся от спонсори за изданието?“ Обадих му се и казах, че това е моя грижа. И с много любов му издадох това томче избрана поезия. Защото Първан първо го заслужаваше като голям поет и второ, той беше и страхотен преводач. Така че аз съм особено щастлива, че в България се раждат не гръмогласни, а фини, умни и безкрайно талантливи хора като Първан Стефанов. (Става дума за „Насрещно време и други стихотворения“, „Издателска къща Жанет-45“; Пловдив 2005 – б.м. Н.И.)
* Интервюто е от архива на Никола Иванов