Андрей ГЕРМАНОВ е роден на 17.06.1932 г. в с. Яворово, Варненско. Гимназия завършва в Дългопол, а руска филология в Софийския университет през 1955 г. Работил е като редактор във в. „Народна младеж“, в изд. „Народна младеж“ и „Български писател“, като зам. гл. редактор на сп. „Съвременник“ и гл. редактор на сп. „Пламък“. Поет и преводач. По-важни книги: „Работнически влак. Стихове“ (1962), „Родов герб. Стихове“ (1964), „Равноденствие. Стихове“ (1965), „Да ме запомниш. Стихотворения“ (1967), „Преображения. Стихотворения“ (1970) „Като въздишка. Лирика“ (1970; 1975), „Мост. Стихове“ (1970), „Четиристишия. Стихотворения“ (1974), „Парнас около нас. Дружески шаржове, пародии, епиграми“ (съвм. с Ив. Николов; 1974), „Нови четиристишия“ (1976), „Самоубийствено живеем“ (1979), „Шаячни момчета. Спомени“ (1981).
През 1951-52 г. публикува първите си стихотворения. Превежда стихове от повече от 90 руски, украински, беларуски и други поети, между които Александър Пушкин, Михаил Лермонтов, Николай Некрасов, Семьон Надсон, Александър Блок, Сергей Есенин, Александър Твардовски, Роберт Рождественски, Андрей Вознесенски, Евгений Евтушенко, Нил Гилевич, Максим Танк, Егише Черенц, Едуард Межелайтис и др.
Автор е на десетина книжки със стихове и поеми за деца. Най-известните от тях са „Всяка заран“, „Огледалце“, „Олелии“, „Змей на вратата“ и „Чешмата под снега“. Стихосбирките му за деца са илюстрирани от Михалис Гарудис, Мира Йовчева, Иван Димов, Красимира Михайлова.
Умира в София от мозъчен инсулт през 1981 г.
През 1977 г. е удостоен със званието „Заслужил деятел на културата“. През 2007 г. община Варна учредява награда за млад автор на името на Андрей Германов, чийто първи носител е Павел Цветков. През 2010 г. е поставена паметна плоча върху стената на сградата, в която е живял в София, на ул. „Венелин“ 24.
От кога пишеш?
За пръв път изпитах потребност да споделя нещо на белия лист, когато бях на 8 години. Започнах като „белетрист“, пишех детски приказки, и досега пазя десетина от тях. Стихове започнах да пиша почти единадесетгодишен. Първото си стихотворение написах през април 1943 година на нивата, докато с баща ми сеехме царевица. Баща ми ореше, а аз пусках зърната, един път пред воловете, друг път – след. Беше се синнало едно пролетно небе, крушите бяха нацъфтели като бели облаци, по всяко клонче и трънка пееха птици – само за стихове! Нямах лист и молив, затова го надрасках върху един плосък камък на синора. Поводът за написването му беше красотата на пролетта и на човешкия труд. То е съвсем детско, запазило се е и досега.
За формирането на моя вкус към поезията като че ли главна роля играе природата. Към творчество са ме подтиквали всякакви стихове, които са помагали да се отприщи нещо в мен, което е съществувало поначало още преди това. Писах и през годините на юношеството си, но знаех, че трябва много да чета и да се уча, докато започна да пиша истински, хубави стихове. Странно е, че първите ми стихове, макар сам да бях дете, бяха опити за „възрастна“ поезия. След време разбрах, че някои от тези първи стихотворения са били за деца, или поне за юноши. Така тези мои първи стихотворения станаха отправна точка за първата ми книжка за деца „Светлинки в планината“ и за по-нататъшното ми творчество в детската поезия.
Спомените ти от първите публикации?
Печатах за пръв път на деветнадесет години. Нямаше го списание „Родна реч“, не бяха почнали да излизат „Средношколско знаме“, списанията „Пламък“ и „Съвременник“, вестник „Народна култура“, престанала беше да излиза „Студентска трибуна“. В началото на 50-те години младите тогава поети се въртяхме около вестник „Народна младеж“ с неговата страница „Смяна“. Литературен „баща“ ни беше Добри Жотев, той направляваше първите ни стъпки. През 1951 год. във вестниците „Работническо дело“ и „Народна войска“ отпечатах първите си стихотворения.
А от дебютната книга?
През 1958 година, когато се върнах в София, подготвих първата си поетична книга. Това е стихосбирката „Кълнове“, която излезе през 1959 година.
Кога получи признание от читателите и литературната критика и доби увереност?
Общо взето, нямам високо мнение за своите работи, стеснявам се, когато ги видя напечатани или когато говорят за тях. Право да си кажа, мненията на критиците ме засягат слабо: те пишат за неща, които аз вече съм преживял. Но човекът е суетно същество – приятно му е, когато се случи да го похвалят. Истинският критик твърде много може да помогне на читателите да се ориентират в градацията на литературните ценности, но за съжаление и критиците са така редки явления, както и поетите. Критикът може да помогне в известна степен и на писателя, стига дълбоко да е разбрал тенденциите на неговото творческо „аз“. За да може човек да пише критика, трябва да бъде ерудит, да има твърде много материал за сравнение, да го носи у себе си винаги в готовност. За мен е важна точната, искрена, нелицеприятна дума за моята работа, независимо откъде идва тя – дали от читател, или от критик. Всеки, който върши нещо, иска да разбере какво е направил. Понякога по-интересни съждения идват от неизкушени хора. Критиците малко или много работят с предвзети мерки и понякога не оценката на своите неща, а учеността на критика виждаме, неговия характер, онова, което той би желал да види в творбата, а не онова, което авторът е казал. Доверявам се повече като че на неизкушените.
Много ме зарадва втората ми стихосбирка „Работнически влак“. За нея се писа много и – положително. По-късно разбрах, че не е толкова важно да пишат за теб и да пишат положително – важно е ти да имаш чувството, че стихосбирката е най-твоя, изразява най-пълно твоя характер.
Към мен обикновено са се отнасяли доброжелателно – може би в отговор и на моята доброжелателност. Понякога съм усещал известни убождания на омраза и завист, но те са твърде редки. Колкото до преводите ми, критиката май че с нищо не ми е помогнала. У нас критиката малко се занимава с превода на поезия. Не си спомням за мой превод, който да е възбудил някакъв разговор.
Очевидно си възпитан и си привърженик на класическия стих, на който си безспорен майстор. Някои казват, че класическият стих се е изчерпал, смятат го за „старомоден“ едва ли не. Аз имам свое мнение, но какво ще кажеш за подобни твърдения?
Стиховете идват с формата си. Не бива да се търси преднамерено някаква строфика, някакъв ритъм. Истинското стихотворение се ражда заедно с формата си, както човек се ражда със своя, само свой, индивидуален образ. Не бива преднамерено да си поставяме задача да пишем така и така, само и само да бъдем различни от другите. Трябва да си поставим задача да бъдем пределно верни на себе си. Формални търсения в поезията има, но формални открития има рядко – на векове. Има мощни поети, новатори по самата си същност. При тях формалните открития идват сами, заедно с новаторското съдържание. Просто то не може да бъде изразено по друг начин освен чрез нови формални средства. Хубавото на римувания стих е, че е римуван. Това му придава красота, завършеност, ударност, сила. Лошото – пак същото, че е римуван. Това дава на читателя правото да подозира поета, че е поставил тази или онази дума нарочно, заради самото римуване. Римата за стиха е като дрехата за човека – хубавата за един човек дреха може да бъде лоша за друг.
Човек се учи цял живот. И се учи на онова, което в момента най-силно му харесва. Отначало ми харесваше нашата класика с нейните точни рими, такива са те в моята първа книжка. Но преводите ми на руска поезия доведоха до известни пристрастия към дактилната рима. Въобще аз изпитвам едно леко инстинктивно подозрение към поетите с прекрасно римувани стихове. Много по-мили са ми, да речем, неточните рими на един Александър Геров или глаголните рими на дядо Вазов. Съдържанието на моите стихове не се диктува от римите. Това е равносилно на изпускане на кормилото. Римите идват някак си сами, като съставна част на мислите. Над стиховете работя дълго и често поправям рими. Не се стремя да постигна напевност в римуваните си творби, защото ми се струва, че напевността притъпява остротата на възприятието, приспива. Стремя се интонационното ударение да пада върху римата. Не флиртувам с римата, чужди ми са всички външни украшения, повторения и т.н. Най-лоши са ония римни компромиси, при които читателят остава с чувството за нагласеност, независимо от това дали римите са добри, или лоши. Стремежът към свежи рими е естествен и аз се стремя към тях. Но никога това не става за сметка на текста. Лично аз не се отказвам от свободния стих – то става някак естествено, без да го търся предварително. Още от 1961-62 година пишех и неримувани стихове. Неримуваният стих, наглед много лесен, всъщност подлъгва с тази си леснота, тя е измамна. Неримуваният стих е една картина, която трябва да виси на стената без гвоздей. И той също, като класическия, има неограничени възможности.
Какви тенденции се наблюдават в лириката през последните години?
Моето поколение е вече друго. С годините то е изгубило юношеската свежест на някои възприятия – нещо съвсем обяснимо и закономерно. В замяна на това обаче почти всички поети вече са зрели майстори на стиха. За мнозина от тях може да се каже, че имат завършено творчество. Всеки един по своему реагира на морално-етичните проблеми на нашето съвремие. Поезията трябва да гледа на своето съвремие от критичен ъгъл. Сред най-физиономичните черти на съвременната българска поезия на първо място е нейната гражданственост, морално-етичната ѝ проблематика, високите ѝ формални изисквания, чистата ѝ нравственост, патриотизъм.
Съвременната ни поезия в нейната цялост не може да бъде определена като камерна, макар че има и такива поети. Но камерността в нашата поезия е твърде далеч от декаданса.
Какво е мнението ти за съвременната българска поезия?
Ако трябва да говоря за съвременната българска поезия, тя определено продължава да бъде гражданска. В нея се отразяват вълненията, скърбите, радостите на нашия съвременник, мислите за бъдещето, тревогите, които го съпътстват. Те трябва да останат запечатани в художествените документи на епохата, включително и в стиховете. Съвременната ни поезия се отличава със своя хуманизъм и вяра в човека, със своето дълбоко социално съдържание. Съвременната ни поезия успя да отключи някои затворени врати. Бих посочил дискусията по повод любовните стихове на Иван Радоев, за свободния стих. Намаля редакторската опека, подозрението към всяка дума, извършват се някои преоценки, диша се по-свободно. Излизат много стихосбирки на млади поети.
Кои от по-младите поети ти правят по-силно впечатление?
Странното е, че нашето поколение като че ли има повече допирни точки с най-младите поети, а не с ония, които са непосредствено след него като време. Нашето поколение е с определено гражданско социално мислене. Мнозина млади поети смятат, че откритията във формата са по-леки, отколкото в съдържанието и затова отделят много сили за формални търсения. Нищо по-погрешно. Формата е отдавна открита и отработена, а съдържанието винаги може да бъде ново, защото него ни го поднася самият живот със своето безкрайно многообразие. Много от нас винаги бяхме готови да напишем стихове по повод. Може, но само когато изразяват един характер, когато обогатяват читателя с нови гледни точки спрямо живота, когато му дават нови нравствени еталони. Иначе такива стихотворения са само безплоден календарен напън, вятър и нищо друго.
Най-младите поети са отлични стихотворци, умеят да се ориентират в тънките човешки чувства, да ги изразят точно. Най-добрите от тях, като Иван Цанев, Калина Ковачева, Калин Донков, Борислав Геронтиев, Рада Александрова, Борис Христов и други са с обществена насоченост, виждат какво става около тях и реагират.
Струва ми се, че в последно време отново взема превес младата ни поезия. Този разцвет на най-младата ни поезия носи в известна степен отрицанието на по-възрастните, което значи, че всичко е наред и поезията ни се развива както трябва.
Искам да кажа на младите поети, че трябва да преминат през школата на класическия стих. Младият поет може да презира римувания стих, може да не иска да чуе за него, но той ще бъде загубен, ако не познава в тънкости неговите закони. Защото преди да стане Пикасо, всеки трябва най-напред да овладее правилата на елементарната перспектива, да може да нарисува око или ухо. Всяко творчество има азбука, задължителна за всеки.
Коя поезия е добра?
Която говори за присъствието на голям художествен талант – лаконична, ясна, обхватна. Която е хуманна, оптимистична, внушава добри мисли и светли чувства. В която има по-малко думи и повече мисли. Поезията трябва да се създава само с голямо желание и с голяма всеотдайна обич. Поезията не търпи невярност. Добрата поезия трябва да докосва с нещо сърцето и душата на читателя. Ако приемем поезията за мост между хората, те биха желали отвъд моста да намерят други територии. Универсалната поезия е мост, който води от единия пак до същия бряг. Тя не предлага готови отговори, а мисленето на поета по този въпрос. Ценя най-високо онази поезия, която представлява емоционален документ за времето си, и поставям най-високо оня поет, който без лицеприятие и замазване казва истината в очите. Ако трябва да избирам между красотата и истината, аз избирам истината, защото самата истина е вече красота.
Как при теб се „ражда“ стихотворението?
Писането е нещо като живеенето, като работата, като любовта. Само че писането е нещо твърде тежко и изстисква всички духовни и нервни сили. Всяко стихотворение се ражда като мисъл и чувство едновременно. Никога не съм смятал, че трябва да се разчита само на интуицията, но на какво друго може да разчита един поет? Във всеки случай рядко ми се е случвало да напиша стихотворението веднага, в момента на хрумването. Понякога ми хрумват образи и мисли, които ме преследват дълго време, а от тях не може да стане „голямо“ стихотворение. Ако стихотворението е дошло, то трябва да се напише. Оставянето му „за после“ е смърт за него. „После“ може да бъде записано вече друго стихотворение, но не и накарано да почака. Защото стиховете се пишат в определено състояние на повишена емоционална активност и тази активност не може да се повтори.
Идеите си обикновено нося дълго, пиша стихотворенията си след дълго обмисляне, т.е. видяното и преживяното остава у мене и се проявява след време. Не ги записвам, защото смятам, че ако те заслужават да бъдат сложени върху хартията, ще се появят сами отново. И наистина записвам само онова, което се връща само и което най-накрая ме заставя да го запиша. Докато говоря, докато се разхождам или плувам в морето, докато седя с приятели, аз винаги чувствам присъствието на някое стихотворение около себе си и дообмислям нещо в него, прибавям детайли. Всяко стихотворение написвам обикновено наведнъж, защото втори път вече не може да се създаде същата емоционална атмосфера. Ако някоя идея не се поддава на осъществяване, не я насилвам. Написаното лежи в папките ми дълго време и нанасям в него множество поправки, преди със стиснато сърце да го предложа за печат.
Аз нищо не съм правил преднамерено – просто съм писал така, както ми е продиктувано от вътрешния ми глас. Мисля, че вдъхновението съществува реално и всъщност то е глината, в която поникват кълновете на стиховете. То е едно повишено емоционално състояние, близко до състоянието на прозрението.
Каква е ролята на биографията при теб?
Роден съм и израснал в будно, почтено, бедно селско семейство, в което книгата бе на голяма почит. Всяка вечер след изпълнения с тежък земеделски труд ден, баща ми ни събираше край газената лампа и ни четеше интересни книги, които вълнуваха въображението ми. След като завърших Университета, работих като учител, след това като инструктор в комсомола във Варна и после в София. Това ми даде възможност да видя едни и същи неща от различни ъгли и аспекти. Учителските и комсомолските години от своята младост си спомням с благодарност, защото всъщност може би те ме оформиха като човек.
В живота ми няма големи събития. Но за всичко свое съм задължен на добрите хора. И свято пазя в себе си всички мънички събития, от които е съставен досегашният ми живот. Като студент, заедно с още тридесетина поети, участвах в кръжока „Васил Воденичарски“. Това е именно така нареченото „априлско“ поколение в нашата литература.
Красотата на Балкана и Камчийската долина дадоха тласък още на първите ми стихове. У мен чувството за родовото начало, за българското, за родния край е много силно. Никога няма да се откъсна от родния си край. Още от малък винаги четях, научих буквите сам, започнах да чета преди да тръгна на училище. От първите до последните си стихотворения аз съм живял живота на един обикновен гражданин. Според мен всички стихове, които съм написал, са израсли на една и съща лирична територия, така да се каже, тъй като всички те са автобиографични. Тяхната територия – това са моите лични преживявания.
Известен преводач си. Какво ти дава преводът?
Превел съм повече от 40 000 стиха, преди всичко от руски. Вниквайки в дълбочините на тази огромна поезия, човек се учи да плува в дълбоки води, добива представа за други мащаби, за други измерения, за други същности и критерии. Лично на мен преводите от руската класическа литература, както и от съветската, са ми давали един висок еталон за дълбочина на хуманизма, за чистота на художествения изказ. Аз винаги ще си спомням с благодарност времето, което съм отделил, за да превеждам руски и съветски автори, защото тези часове и дни са ме награждавали с насладата на съпричастието, на приобщаването към една велика литература.
Превел съм стихове от Пушкин, Лермонтов, Некрасов, Блок, Есенин, Твардовски, Дмитро Павличко, Нил Гилевич, Евтушенко, Белла Ахмадулина, Вознесенски, Рождественски и още редица руски и съветски поети.
Преводът хвърля мост между двата езика и двете литератури и оказва влияние в положителен смисъл на истинския поет. Един слаб поет може и да загуби своето лице между превежданите автори.
Познаваш националната, европейска и световна литература в най-добрите й образци. Кои български и чуждестранни поети са ти повлияли и са ти помогнали в известен смисъл?
От чуждите ценя руските класици и класиците от другите национални литератури. От българските поети ценя от най-различни цветове: Кирил Христов, Дора Габе, Лилиев, Фурнаджиев, Каралийчев, Радевски и Далчев, Иван Пейчев, Веселин Ханчев, Невена Стефанова, Джагаров, Павел Матев, Александър Геров, Първан Стефанов, Петър Караангов. Разбира се, и нашите утвърдени класици. Особено Димчо Дебелянов и Вапцаров. Чета с удоволствие прозаици като Толстой, Достоевски, Чехов, Томас Ман, Голсуърти, Йовков, Елин Пелин и останалите ни класици. Не всякога си даваме сметка до каква степен сме им задължени за своето формиране като хора и творци.
Какво мислиш за литературните награди?
През живота си не съм участвал в никакви конкурси. Продължавам да смятам, че изкуството трябва да бъде чуждо на състезанието. Когато един човек, един поет се „състезава“, той може да допусне отклонения от своето творчество, от които по-късно да се срамува. Мисля, че творчеството на даден поет трябва да бъде нещо цялостно, което да има своите извори само във виждането на поета. На него не бива да му влияят нелитературни мотиви. А специално на мен ми е просто противна мисълта да напиша или предам някакво свое произведение заради някакъв си конкурс. Разбира се, аз не изключвам „състезателния“ тип поети. Получавал съм награди за свои творби, но не съм се предлагал за тях.
* Беседата е проведена от литературния критик Никола Иванов през 1980 год.