В гаражчето „При Доктора“ цареше пълно олимпийско спокойствие – празни чаши нямаше. За своите редовни клиенти Доктора наистина беше джипи, а и той така си ги наричаше – моите пациенти! Не можеше да се отрече, че точно им предписваше каквото трябва според диагнозата… На Киро Кирията (търговеца, де) –търговищка. На бай Кочо Овчаров – скоч. На Иво Авджията – меча кръв, макар че след като се напиеше, от Ивайло Винаря ставаше Ивайло Свинаря. На чичо Цвичо – мастика, та като си я разреди с вода, да замяза на цвик. На Фармацевта, студента – коняче, та да се стопли, че все студено му беше. На циганина Марчо – ром. А сутрин (на една ръка разстояние!) за махмурлиите работеше (те знаеха защо!) здравната каса с бирата…
Още в зората на демокрацията Доктора извади ладата от гаража и ипотекира апартамента. Направи ремонт и купи инвентар. Напусна болницата, защото не му се стачкуваше за по-достойно заплащане, а и не искаше от недоимък да го хванат с белязани банкноти. Впрочем точно тогава започна бумът на ментетата – даже Иво Авджията, седнеше ли на маса, не викаше наздраве, а наслука. И Доктора като хуманитар реши да се погрижи за хората от квартала. При него нямаше ментета, за което говореше фактът, че никой от пациентите му не си отиде поради лекарска грешка.
И тази сутрин първа мина жената на Марчо. Работеше в Чистотата, та пътьом винаги премиташе гаражчето. Доктора я изчака да свърши, сипа ѝ чаша чай, добави ром и попита:
– Кво прави Марчо?
– Отиди па да сфири на кардеон, Дофторе – рече, сърбайки, женицата, – днес е у НДК-то!
– Брей – рече Доктора, – порасна му работата на Марчо.
– Аааа, не му е за пръв път у НДК-то! – пак отсръбна от чаеца тя. – Наш Марчо сфири и у Униферситето, и у БСФС-то…
(То така си и беше – на трите места разтягаше акордеона си Марчо. В подлезите пред тях.)
– Все забравям да те питам… – усмихна се. – Как се казваш?
– Яница – изпъчи се женицата.
– Яница?! Странно име за циганка…
– На дедо ми съм кръстена.
– На дедо ти? Че защо пък Яница?!
– Па знам ли… сигур щото беше пияница…
Докторът ѝ даде сандвич за из път, женицата си взе метлата и се изнесе. И ей ги след време чичо Цвичо и бай Кочо Овчаров – точни като часовници. Обикновено само търговецът ги изпреварваше.
– Де е Киро? – попита чичо Цвичо.
– На кирия! – отвърна Доктора и поясни: – За Варна замина. Аз обаче му дадох направление. В квартал Виница мой колега е отворил страхотно кръчме. Ама без направление не приема!
Сипа им по илач на двамата и ей го Иво Авджията – айде на него меча кръв! Точно тогава обаче влезе и един непознат – опърпан, омърлушен…
– Дай едно вино и на мене! – рече тихо.
– Кво вино? – попита Доктора. – Обикновено или шприц?
– Хм… – опули се оня, па се почеса по темето. – На голия ми задник екскикми е и шприц… Дай обикновено!
Сипа му вино, но отказа да му вземе парите – такъв си беше понякога Доктора. Онзи пак се опули. Но като изпи виното, си тръгна с къде по-здрав вид.
Накрая дойдоха Марчо и Фармацевта. Студентът му носеше акордеона.
– Слушах го на живо! – блестяха очичките му. – Страхотен успех! Нафрашка се с мангизи!
– Аз черпя! – рече Марчо. – Секи квот пие! Ама с мезе!
Голяма веселба настана в гаражчето, голямо нещо.
– За нийде сме без здравеопазването – рече по някое време с пълна уста чичо Цвичо, – ама и кво доживяхме… Културата да ни храни…