Елена Алекова
Първите поетически книги на Елена Алекова излизат, след като завършва Литературния институт „Максим Горки“ в Москва. Разбира се, тя пише поезия още от ученическите си години и публикува в периодичния печат от края на 70-те години на миналия век. До момента има издадени над десет поетически сборника, но стихотворенията съвсем не са съответни на броя на книгите, защото повечето стихосбирки включват творби, цели цикли или направо предишни поетически книги като части. Освен това сборниците „Преди камбаните да отзвънят“ и „Сънища и скрижали“ са избрано от предишни книги с добавени по-късни стихотворения.
Едва 16-годишна, Елена Алекова споделя съкровено и зряло:
Жестока – в грохота на всеки ден –
и аз изричам често гневни думи.
Но щом се ражда стих небесен в мен,
сърцето ми превръща се във струна.
Екзистенцията е силна, откроена, тя е нехарактерна, нетипична за толкова млада поетеса, но е факт. Това потвърждава и „Автопортрет“:
Аз нямам име. Нямам и черти.
Живея – постоянна и различна.
Събирам болките на всеки стих.
Но и усещам как от мен изтичат.
Още с ранните си стихотворения Елена Алекова ни убеждава, че тя е далече от повърхностното възприемане на живота, интересуват я най-важните ексзистенциални въпроси на битието, на Смисъла. При нея отсъстват възторжените патетични стихове, присъщи за много начеващи поети. Постоянно е очакването за тревожност, макар ранните ѝ стихове да са по-светли, сенките постоянно спохождат светлината. За нея светът е противоречив, в него непрестанно противоборстват Доброто и Злото.
Поезията на Елена Алекова задава въпроси, а не предлага отговори, което е главната задача на изкуството. В „Прости за всички огорчения“ поетесата продължава екзистенциалните си разсъждения:
О, как беззащитен е човек
сред тържищата на света
и как е гол!
Още първото стихотворение „Думите, жадувани от мен“ от сборника „Ненужни стихове“ (1997) разкрива поетичното верую на Елена Алекова:
Думите, жадувани от мен,
изтръгнати из нищото
в безсънни нощи и безумни дни
в пот, в кръв, в ридания,
във вечно обяснение в любов,
в обреченост докрай…
Поезията е „пот“, „кръв“, „ридания“, „любов“ и преди всичко „обреченост“ на Словото. Елена Алекова се зарича да е автентична, да не преиграва, да е вярна на сърцето си, на себе си, защото интуитивно усеща, че изневярата на словото ще е неминуемо творческо фиаско. И обратно – думите ще я създават и пресъздават като благодарност за верността на поетесата към тях.
В незабравимото детство са поетичните кладенци на тази поетеса. В ранните ѝ стихотворения откриваме жаждата ѝ по Свободата („Елените“), преклонението ѝ пред красотата („Красота“), което е свързано с отношението и усета ѝ към хармонията в природата, намерило особено силен художествен израз в ранните ѝ импресии. „Ела, непостижима Красота“ е рефренът в едноименното стихотворение. „В тишината, която изглежда…“ е доказателство за умението на Елена Алекова да постига хармония между слово, звук, картина:
В тишината, която изглежда завинаги бяла
и завинаги тъжна, огромна, жестока, самотна.
В тишината, която… Май цяла нощ е валяло
и по клоните снежни врабците приличат на ноти.
…
Сякаш някой насън е молил и плакал, насън е
към небето протягал ръце… И по снежните клони,
по ръцете му сребърноснежни плачът е замръзнал.
И тъга, и врабци, и живот, и надежди бездомни.
В стиховете на Елена Алекова преобладават драматичните състояния, защото те са по-осмислящи. Радостта преминава през тъгата: „Виж, капят листата… И колко е хубаво!“ Красиво и поетично! В „Посвещение“ „славеите“ са „нощни“. В това стихотворение образите на майката, бащата, любимия са съкровени, сакрални образи за поетесата. Така Елена Алекова постига универсалност и обемност на чувствата.
Вярата в Бога е духовен и морален стожер и упование за Елена Алекова. Поетесата се вълнува от въпросите за безсмъртието („Отгласи“):
Това е то. Всичко е ясно.
И няма какво да роптаеш.
Макар че във гроба е тясно,
през него прекрачваш в безкрая.
(„Това е то“)
Житейският кръговрат живот-смърт в последна сметка е неизбежен („Светлина“). В последна сметка всички сме обречени в живота си на земята. И Елена Алекова е изправена пред „проклетите въпроси“ на битието, пред Смисъла. Грешното тяло и безсмъртната душа са в постоянна колизия, този двубой може да се съотнесе към двубоя между Доброто и Злото в „Не може да е по-голям“. В „Кой ще измери…“ поетесата се интересува от Смисъла и пита:„Кой ще измери безкрайната земна печал на живота“? Може би Поетът? Може би човекът на изкуството със своята извънредна сетивност и чувствителност…? Поетесата все пак вярва във вечността в „И този ден над Люлин…“:
И колко е естествена смъртта
през погледа лъчист на вечността.
Още в началото на поетическия си път Елена Алекова изразява и своята социална чувствителност. Образът на малката цветарка отпраща към персонажа на Смирненски. Силни са социалните внушения в „Опашка за хляб“, „Живи старици“. Не са никак весели урбанистичните картини в „Град“. В тях откриваме Димитър-Бояджиевски нотки и нюанси.
Сред централните теми в поезията на Елена Алекова е Любовта. И това е естествено. Макар че любовните стихотворения на поетесата в повечето случаи са конкретно свързани с нейния любим, тя успява да им придаде универсално звучене. Връзката с любимия е преди всичко духовна, затова е трайна. В тези стихове поетесата изразява своята отдаденост на любимия, преплитат се нейни с негови стихове, апострофи, негови стихове стават повод за нейни, вероятно и обратно. Тези творби се характеризират с чистота на чувствата. Любовта за тази поетеса е свято чувство, предимно духовност. Тя върви от духовността към физическото, телесното. Тогава отдадеността е пълна.
В поезията на Елена Алекова става дума за самотата, тишината, в която съзерцава лирическата ѝ героиня, за чистотата и тревогите, студенината и космическия хлад, от който ни побиват тръпки, отчуждението, обидата, болката…
Всеки автентичен поет има чувството за собствена първородност. И това усещане го крепи и му помага по трънливия път към върха. Чудото на таланта е в мига на проглеждането, на излизането от мрака, на усещането, че някой извън теб ти диктува, чуваш подсказването на думите, без ясно да виждаш този, който ти диктува и ти само записваш. Проглеждането, че провиждаш зад нещата, зад видимостите е това, което дава вяра и сила на Твореца. Булото на мрака постепенно изчезва и след тъмнината Спасителят осветява нещата около теб. Лирическата героиня на Елена Алекова възкликва в мига:
Аз дойдох от нощта и очите ми слънце изплакна.
Талантът се ражда такъв. Затова Елена Алекова споделя в „Приказка“:
И когато поех първа глътка живот и заплаках,
тънконоги сърни ме окъпаха в бистра роса.
И потръпнах, дочула на природата майка гласа,
и без думи разбрах в бъднините какво ме очаква.
В това стихотворение лирическата героиня се е сляла с природата, чувства се неразделна част от мирозданието. Тя е сестра на светлината, на пчелите и тревите, на небесната вис, на орлите, дивите цветя, ароматите и билките, пее заедно с щурчетата, лети с птиците, усеща как корените страстно пронизват пръстта. И същевременно грехът като продължител на живота не е грях, защото екзистенциалните опори са в разбирането, че така е отредил Създателят – живот и смърт вървят ръка за ръка, животът следва смъртта, след това отново живот, за да бъде вечен животът. И вярата, че след смъртта ставаме песъчинки от Вселената, че сме безсмъртни. А тук, на земята, е временното ни пребиваване и ще ни съдят според делата.
В стихотворенията на Елена Алекова постоянно чувстваме тревогата на поетесата. Защото Доброто и Злото съпътстват едновременно живота ни. Затова светлото, сияйното е съпроводено с тревожното, буреносното, с очакването злото да изскочи ненадейно и да ни връхлети. Тези оксиморонни внушения и образи придават обеми на стиховете на Елена Алекова. От черното, през цялата палитра на полутъмното и тревожните полутонове на студените цветове, през постепенното просветляване на топлите нюанси, до екстазните състояния на чистото бяло.
Елена Алекова няма еднопланови, елементарни, ясно примитивни творби. Стихотворенията ù са сложни и дълбоки, защото са достатъчно полифонични. Много силна е връзката Земя – Космос, земно – космично в лириката на Елена Алекова. Тази връзка съществува по-завоалирано или по-отчетливо, но неизменно във всяко нейно стихотворение. В този смисъл е и оптимизмът на поетесата. Тя крепи надеждата ни, че Доброто го има, само трябва да го откриваме и подкрепяме, да го следваме, да се опълчваме срещу злото. И надеждата, че сме безсмъртни по някакъв начин.
Неразривна е връзката на поетесата с природата. Елена Алекова е родопско чедо. Просто няма как със своята фина и автентична чувствителност тя от дете да не е притихвала пред безкрая на родопското небе, от стремежа за общуване с необозримото, със звездите и космоса, няма как, вгледана в небето, да не си е задавала въпроса какво има там, горе, тръпнела е пред неизвестността и безкрайността на Вселената. Вероятно още от дете е заложена и формирана оная фина чувствителност, без която Поезията и Творчеството са немислими и невъзможни. Като потвърждение на тези размисли и заключения ще посоча стихотворението „Природа“:
Тези неистови птици
нещо насън ми вещаят –
кацат по тънките жици
между света и безкрая.
…
Тленна стоя и нетленна,
средновисока блондинка –
неръкотворна вселена,
неръкотворна прашинка.
Темата за смъртта е сред основните в лириката на Елена Алекова. И това е съвсем логично при подобно творческо осмисляне на света и човешкото битие. Когато вярваш в безсмъртието, ставаш някак си по-добър и свободен. Смъртта осмисля земния ни живот, но тя не е краят, ни окуражава и одързостява поетесата:
Недей тъгува. Приседни на прага
и дълго се прощавай със света.
Смъртта е твоя. Няма да избяга.
И тя ще те роди за вечността.
Поезията на Елена Алекова е натоварена с екзистенциални въпроси, както е при всяка сериозна и дълбока лирика. Да простиш е велико чувство и към това ни призовава лирическата героиня. Поезията на Алекова излъчва чистота и висока нравственост. „За да останеш“ е реплика към известното стихотворение на Веселин Ханчев, но в случая можем определено да говорим за доразвиване на мотива в смисъл на възвисяване.
Поетичните творби на Елена Алекова сякаш са сътворени в сън или полусънен унес, когато реално и нереално се сливат. В нейните просънувани стихове лирическата героиня на Елена Алекова неистово иска да избяга от делничното, от битовото, защото то трябва да е само фон, през който трябва да прогледнем за същността и Смисъла. В „Не съм готова“ поетесата споделя тръпно:
В очите ми светът залязва
и бавно мракът ме превзема.
Но през душата все по-ясно
провиждам светове без време.
Във времето тази поетеса се е доказала като сериозен творец, който се вълнува от най-важните екзистенциални въпроси. В стиховете става дума за Смисъла, Времето, Любовта, Кръговрата на живота, Вечността, Безсмъртието, Радостта от мига, благодарността към Създателя, че ти е дал възможност да пребиваваш в земния живот и т.н. Сериозният творец не може да избяга от тежките въпроси на Битието. Елена Алекова свързва вечността с ежедневното, небесното и земното, духът и материята, реалността с безкрая. Идваме на този свят, а всичко сякаш е предопределено. И трябва да намерим сили и смелост да се озъбим на живота, да се опитаме да променим Съдбата си към добро, доколкото зависи от нас.
Елена Алекова е единствената жена поет не само в българската, но и в европейската и световната литература, сътворила роман в стихове. Поне на мен не ми е известно друга поетеса да е написала подобна творба. Това е факт, който и най-големите ѝ недоброжелатели и завистници не могат и няма как да пренебрегнат, омаловажат, още по-малко да отрекат. В романа в стихове „Милена“ се усеща женското начало, личи си гледната точка на жената, женската чувствителност към любовта и другите теми и подтеми във философски и емоционален смисъл, които откриваме в творбата.
Елена Алекова е достатъчно доказана поетеса с предишното си лирично творчество. При всички положения романът в стихове предполага и епична дарба. В подобни творби се оглежда и отразява определен период или епоха от историческото и културно развитие на обществото в определен отрязък от немалко време. Неизбежни са и историческите и културни препратки и отклонения към важни събития от историческата съдба на съответния народ, в случая на българския и съвсем конкретно на руския. Трябва да се изобрази генезиса и причините за случилото се и случващото се и връзката между минало и настояще.
Елена Алекова е българка до мозъка на костите си. Затова болезнено я интересува драматичната ни и трагична национална съдба с вековните робства, особено турското. Тя е чедо на Родопа, планината на древните траки, родината на Орфей. Тракийската тема ѝ е много близка и скъпа, на нея тя посвети книги и продължава постоянно да се вълнува. Темата в известен смисъл е нейна кауза. Неслучайни са пристрастията ѝ към историята на този изконно български край. Има достатъчно запазени спомени от трагичното време на насилственото потурчване на българското население в Родопите и приемането на исляма поради липса на друг изход и алтернатива. И в същото време не са малко и българите, отказали да преклонят глави и да приемат и се примирят с насилието, предпочитайки мъченията и смъртта пред друговерството. Но никой няма право да упреква за това подчинилите се на силата.
В „Милена“ се откриват асоциации и паралели с безсмъртната поема „Изворът на Белоногата“ на Петко Славейков. И то не само в описанията на цветята в градините, а и с идеалната и всеотдайна любов между влюбените в двете творби. Както и с отстояването на националното достойнство. Асоциативни са усещанията и паралелите между „Милена“ и „На нивата“ на Яворов, що се отнася до суматохата пред предстоящия трудов ден, който е тревожен празник за българските селяни.
За Елена Алекова войната е най-жестоката проява на античовечност, тя носи само разрушения, страдания, сее смърт, обезчовечава човека. Войните се предизвикват от алчните политици и са израз на нечовешката им жажда да богатеят, да имат, да покоряват и потискат. Пацифизмът в творбата е важна част от хуманизма на „Милена“. Човекът се нуждае от Съвест, Чест, Достойнство и Морал.
Романът в стихове „Милена“ е силно екзистенциален, което му осигурява живот във времето. Именно защото съзнава незаменимата, великата роля на изкуството и в частност на поезията за духовното въздигане, облагородяване и усъвършенстване на човека, Елена Алекова споделя за смисъла и същността на поезията:
Стихът е тишината на света!
Там всяко нещо своя образ търси.
Там всеки миг живот се ражда пак
в сиянието на света отвъдно.
Там всяка клетва, всеки таен знак
звучи „Да бъдеш или да не бъдеш?“
…
Стихът е самотата на света.
И с „Милена“ Елена Алекова доказва, че класическият стих в различните му модификации изобщо не я затруднява. Романът е изграден в петстишия, а предисловията и послесловите са в перфектни класически четиристишия. Никъде в „Милена“ няма да открием безцелно поетично бърборене и празнословие. Романът е изграден от над 7000 стиха и е без недопустими спадове.
Освен всичко друго „Милена“ доказва и високата литературна, културна и поетична ерудиция, подготовка и култура, високите литературни познания на Елена Алекова, което несъмнено ѝ помага в сътворяването на романа. В творбата присъстват Вергилий и Шекспир, Данте, Байрон, Пушкин, Гогол и Лермонтов, Молиер, Тютчев и Булгаков, Пастернак и Платонов, Адамович, Георги Иванов, Селинджър, Пилняк, български поети и писатели, Моцарт, Бах, Андрей Рубльов, Фройд, Карл Юнг, Свети Франциск Асизки… Срещаме библейски, митологични и антични образи и герои, които са станали неразделна част от творбата.
Романът в стихове „Милена“ на Елена Алекова е сътворен на автобиографична основа. Но няма нищо общо с фотографията на живота, нещата в никакъв случай не са едно към едно. Така пишат само посредствените поети. Образите са събирателни, универсализирани. Всички послания и първообрази са обобщения, съвкупност. И в „Милена“ Елена Алекова е превърнала бита в битие.
Във финала на „Милена“ се намира главното послание:
Блажен е, който може да обича.
Природа
Тези неистови птици
нещо насън ми вещаят –
кацат по тънките жици
между света и безкрая.
Тази трева полудяла
нещо насън ми говори –
търси през моето тяло
слънце, живот и простори.
Мълком стоя на предела
между пръстта и небето.
Сенки вечерни се стелят.
Шеметни изгреви светят.
Нищо почти не разбирам.
А за въпроси е късно.
Бавно с тревата умирам.
С птиците бавно възкръсвам.
Тленна стоя и нетленна,
средновисока, блондинка –
неръкотворна вселена,
неръкотворна прашинка.
Битие
Денят е тъй дълбок и ясен,
че даже мога да усетя
как в чашката му златна блясват
надежди, ридове, градчета.
Как се разпръсват напосоки
объркани и страстни чувства.
Как кипарисите високи
се врязват в зиналата пустош.
Как се отърсват цветовете.
Как чашчиците им се пукват.
Как бръмбар сред тревите крета
и гълта аромата буков.
Как оплодителната сила
на необятната вселена
тук всяко нещо е опила
и шеметно нахлува в мене.
И пред очите ми внезапно
се раждат светове, които
изправени на задни лапки,
ме гледат и за всичко питат.
А аз мълча. Не зная нищо
в опашката на зрелостта си.
И радвам се, че още дишам
и че животът е прекрасен.
Че няма грях, че няма думи,
че всичко грейнало залязва,
откъсва се от тук безшумно
и хлътва в бездните с боязън.
Живот
Безцелно да поскиташ из града.
Безцелно да побъбриш с някой близък.
Да минеш и отминеш под дъжда
с душа развързана и мокра риза.
Безцелно да зарадваш някой нищ.
Безцелно да поплачеш за нещата.
Безцелно някой стих да съчиниш.
Безцелно да погледаш небесата.
През теб спокойно да текат реки,
глухарчета и птици да се стрелкат.
През теб да се открива смисъл скрит
и да потъва в облаците бели.
През теб да грее ясен хоризонт,
дървета да растат, звезди да падат.
През теб да отшумява всеки стон
на този свят раним и безпощаден.
През теб да зреят грижи и мечти,
да разцъфтяват и да отцъфтяват.
Да се разсипваш и самият ти
на прах, на тишина и на забрава.
Безцелно да си тръгнеш от плътта,
като че просто бил си ѝ на гости.
Безцелно да политнеш в пропастта,
която някои наричат космос.