Константин Павлов е поет на гнева и на сърцето. Поезията му е лаконична, парадоксална, проникновена и силна. Изворът на неговото светоусещане има своите исторически основания, но безспорно то се корени в личния духовен опит на автора, натрупан в напрегнатото самопознание, в духовните му скиталчества.
Някои може да считат Константин Павлов за маниерен декадент, чийто талант е фатално белязан от сатанизъм, богоборчески скепсис, некромания и дори перверзност. Едва ли има по-невярна представа за този творец. Напротив – той е хуманист по сърце, добър и човечен. Той непрекъснато ни провокира именно от болезнената си хуманистична позиция и чувствителност. При Константин Павлов имаме маниер на писане без маниерност, такава е естествената му стилистика, така е устроен творчески.
Изтънчената чувствителност на Константин Павлов моделира собствена стилистика. Своеобразният му ироничен демонизъм, оригиналното сближаване на интелектуалност и парадоксалното осмиване, отричане, окарикатуряване, демитологизиране и т.н. очертава оста, около която се подреждат стиховете и книгите му. Константин Павлов постоянно пристъпва чертата отвъд разните скритости, с които грижливо ни заобикаляха или се самозаобикаляхме, и това е характерна особеност на неговата лирика.
Константин Павлов е творец, който преди всичко трябва да бъде усетен, което гарантира контакта с него. И именно този контакт е концептуализиран, защото, за да се осъществи, налага се да се влезе в конвенцията, която е неконвенционална и която той ни предлага. При него недоизказаността дава трето и следващи измерения, тук схемите не вършат работа, трябва да се намеси усещането. За да го определиш и обясниш, се налага да използваш и понятия като “излъчване”, “странност”, „необичайност”, „причудливост” и т.н. Понякога гледките в поезията на Константин Павлов са до такава степен болезнени, че предизвикват гримаси на непоносимост, просто изпитваме желание да извърнем поглед от описваната и внушавана действителност. За лирическия герой непоносимо до отчаяние е обкръжаващото го и случващото се около него и с него. Навсякъде в поезията му откриваме борба и антитеза. Той описва света като място на отчаянието, в което сякаш се чувства безизходицата на съществуването, но същевременно и жизнеността на живота. Тези образи, изображения и изживявания са психологически еквивалент на очаквания та да види нов хоризонт, да бъдат съзрени по-ясно очертани надежди за по-добро. Чрез словото си поетът пресъздава и рисува апокалиптични и сюрреалистични картини в своите стихове. Явно Константин Павлов е обременен от тези образи и се освобождава от тях чрез пресъздаването им в слово. „Смисълът на текста е в подтекста” – казва в един стих самият Константин Павлов, с което самохарактеризира своето творчество и въобще истинското и значимо изкуство. Което е и упрек срещу възможните повърхностни тълкуватели, които не доразбират кодирания смисъл на поетичните послания и остават на повърхността и както птиците изяждат само плода, т.е. текста, а същността, която е в подтекста, т.е. костилката, изплюват и изхвърлят.
Поезията на Константин Павлов е поезия на асоциациите и асоциативните връзки. Известно е, че колкото асоциациите са по-далеч от символа, толкова той е по-дълбок. При Константин Павлов символът–знак, според определението на Ролан Барт, наистина е “по-скоро (афективен) инструмент на съпричастие, отколкото (кодифицирана) форма на комуникация”.
Поезията на Константин Павлов завладява с неочакваните импровизаторски слаломи на мисълта извън баналното. Неговите стихове подготвят поезията ни за ново съществуване отвъд думите. Тук думите са стъпала към други думи. Тази поезия създава мита за автора пророк, създаващ безвременни експресии за човешката нищета. Всъщност Константин Павлов търси един пречистен и светъл свят, но не може да го открие и намери и това не само го натъжава, но и вероятно го амбицира и засилва стремежа му към него, колкото и химерично да изглежда това му желание.
Константин Павлов без страх се потапяше в дълбоките води на големите творчески предизвикателства. Съдбата го бе целунала по челото да възпроизвежда с големия си талант сложността на човешката природа.
През цели десетилетия се намираха хора, за които щеше да бъде приятно да сложат кръст на Константин
Павлов. Макар че проблемите на поезията се променят и цветовете се редуват, лириката на Константин Павлов излезе победител от ожесточената борба с кризите. Защото с гениалната си интуиция този поет долови общочовешкото начало още в дебрите на полувековната ни национална изолираност. Далечен е пътят на неговата поезия, защото не става за митингово скандиране и категорично отказва да копира пейзажи.
Константин Павлов е сред най-даровитите представители не само на своето поколение. Неговата надежда е подплатена с безспорно значимо творчество. И поетът има право да вярва. Не без самочувствие Константин Павлов споделя:
Аз ли съм виновен, че над мен сияят
сто звезди.
И всяка –
Витлеемска.
или: Искам да оплодя небето.
още: Аз разговарям лично с Бога – по лично негова молба.
А във “Всекиму своето” Константин Павлов ще обобщи:
Властта на бездарника –
срещу славата на гения…
Нека!
Власт за бездарника!
Слава на гения!
Слава.
Константин Павлов в никакъв случай не е бездарника.
Тогава… Кой е Константин Павлов?!…
Елегичен оптимизъм
Дявол да го вземе,
цяла вечност
съм запънат на ръба на пропастта.
Ще се вкоренят краката ми в скалата.
И ще заприличам на ония
криви, жилави и грозни храсти,
дето никнат даже там,
където кози крак не смее да пристъпи.
Но от тоя миг нататък
неудобството ще се превърне в качество.
В причудливи краски ще разцъфвам.
Непознати плодове ще раждам.
(Всеки плод с различен вкус и форма.)
Някои ще предполагат, че са сладки,
други ще твърдят, че са отровни.
Ах, посредствени художници ще ме рисуват,
фотографки ще ме снимат
контр-жур.
На чаша бира
Страх ме е да погледна в самия себе си -
какъв безпорядък, какви разрушения…
Ще извърша насилие.
Новият наемател на душата ми
е по-мизерен и по-отвратителен
от предишния.
Кучето Хектор
Тука работата се свежда
до един-единствен въпрос,
възникнал у мене
във връзка със следната случка:
Както мирно си крачех,
кучето Хектор изскочи
и ме захапа за глезена.
(Хектор е микроскопично бяло кученце.
Всички бели и микроскопични кученца
се кръщават Хектор.)
Аз продължих да си крача
заедно с Хектор на глезена.
(Впит като бяла скаридка
с бледорозов оттенък
и прозрачни ушенца.)
Само че Хектор квичеше
и ми пречеше да не мисля.
И тогава възникна у мене
единственият въпрос
във връзка с горната случка:
- След като са му пълни устенцата
с месото на моя глезен,
звуците на квиченето
откъде му излизат?
Едипов комплекс
Две свинчета
ритат свински мехур
съсредоточено.
Те сами си го надуха
и сега играят
настървено.
Нека ритат –
но защо съсредоточено?
Нека си играят –
но защо настървено?
То не ни плондер,
нито е балонче!
То е свинският мехур
на майка им,
дето селяните я заклаха сутринта.