Автор: Радослав Райков
Алистър Маклейн е един от малкото английски писатели, които се противопоставиха успешно на американската експанзия в приключенската, криминалната и екшън-литературата в следвоенните години. Набегът на САЩ в това поле се чувства и досега – особено в киното. Половината от книгите на Алистър Маклейн обаче са филмирани отвъд океана, някои от които от най-големите киностудии – „Парамаунт” и „Метро Голдуин Майер” например. Със своето не особено богато творчество – около 25 романа, той зашемети дори и американците, свикнали на всичко – общ тираж от 25 милиона екземпляра, преводи на почти всички европейски езици, книги с повече от 20 издания… Каква обаче е историята на този автор?
Роден през 1922 г. в Глазгоу, той прекарва по-голяма част от своето детство в тихото шотландско селце Даво, в Инвърнесшир, където неговият баща е енорийски свещеник. Преминавайки постепенно през всички училища, от по-малкото към по-голямото и по-реномираното, накрая той завършва университета в родния си град като магистър по английска литература. С подобно образование естествено става учител. Той няма намерение да пише, но още на следващата година го спохожда „един от онези периоди на остра финансова криза, която хронически напада нас, учителите”, спомня си той. И случайно прочита във вестник „Херълд” обявление за конкурс за разказ. Решава да опита и написва „The Dileas”, състезавайки се с още 900 творби. Неговият разказ печели, което му донася награда от 100 лири. Тогава обаче се случва нещо, което променя живота му изцяло. Изненадващо той получава предложение от самия шеф на издателския гигант „Фонтана/Колинс” – Уилям Колинс да разшири разказа си в роман. Отначало Маклейн не е въодушевен, но вече е семеен и няма много време за размисъл. През 1953 г. той се оженва за медицинската сестра Гизела Хайнрихсен, с която се запознава в Глазгоу, където той учителства и малко по-късно им се ражда дете – сина му Лаклан. Алистър се вижда принуден да се съгласи и така се появява „Крайцерът Одисей”. Романът ни връща назад към военните години, когато самият Маклейн, по собствените му думи прекарва „продължителна и недоброволна служба” в Кралските военноморски сили от 1941 г. до 1946 г. Продължителната служба го отвежда в най-различни точки на света – от Арктика до Далечния изток, „пътешествия”, описани в произведенията му. Опасността на войната изостря наблюдателността му, прави го реалист и го кара да внимава при вземане на решения – качества, които по-късно ще го издигнат над безкрайната фаланга от приключенски писатели, запълващи книгите си с най-невъобразими и неправдоподобни ситуации. Затова и когато през 1955 година „Фонтана/Колинс” публикува „Одисей”, за първите 6 месеца се продават четвърт милион копия а публиката и критиката са единодушни, че в Англия се е родил нов писател с голямо бъдеще.
Имайки предвид доста неща, които сам е преживял, Маклейн разказва историята на британски кръстосвач и неговия екипаж, който води конвой от Исландия до полярната шапка на Швеция. Писателят, сам торпедист през войната, предава събитията от гледната точка на „долната палуба”. Корабът, подхвърлян от студеното и разярено Северно море, заклещван от сняг и лед, бомбардиран почти до пълно разрушение от немската авиация, е сцената, на която се разиграва епичната история за невероятния кураж и издръжливост на английските моряци. Покъртителният край на книгата, когато обреченият „Одисей” се обръща срещу тежковъоръжен немски крайцер, знаейки какво ще последва, остава ненадминат и до ден днешен. „Крайцерът Юлисис” (под това заглавие излиза и на български език през 1987 г. от издателство „Г.Бакалов” – Варна) се превръща в бестселър и е избран за книга на месеца от Книжовното дружество на Великобритания. То отбелязва, че Маклейн е създал „класически трилър на нашето време”. Авторът обаче е сдържан по отношение на думата „литература” и в типичния си морски стил заявява, че може и да се „качи на борда на литературната кариера”, но въпреки всичко продължава да учителства, научен да не гони дивото, изпускайки питомното.
В тази неопределена ситуация се появява вторият му роман „Оръдията на Наварон”, издаден и на български език през 1993 г.. Небивалият му успех премахва всички съмнения у Маклейн, че може да си изкарва прехраната като писател и той преминава изцяло на литературното поприще (книгата има 21 издания в периода 1957-1985 г.). Романът разказва за малка група английски саботьори, изпратени на гръцки остров, които се сблъскват с почти невъзможната задача да взривяват огромните германски оръдия. Действието се развива стремглаво, изпъстрено с обрати, читателят не знае на кого да вярва и на кого – не, а самият писател сякаш е на страната на немците. Премеждията, с които трябва да се справят англичаните, следват едно през друго. Това не е елитната група командоси, позната ни от американските екшъни, които преодоляват всякакви препятствия бързо и някак си като на игра. Тук фабулата е изпипана до най-дребния детайл, няма нито една неправдоподобна ситуация, героите са представени като хора на предела на своите възможности. Маклейн „не забравя” какво е написал досега и се съобразява с него. Въпреки всичко обаче, в тези произведения се чувства суровият, още необработен талант, известна скованост по отношение на интригата, що се отнася до измислянето на нещо ново, оригинално, липсва художествен стил, по-скоро текстът напомня романизирани полеви записки. Невероятната бързина, с която тече сюжетът, разделянето на действието на епизоди (напр. понеделник 2 ч. сутринта – много обичан от Маклейн похват) кара продуцентите да се замислят за филмов сценарий. Екранната преработка на книгата с участието на Грегъри Пек, Антъни Куин и Дейвид Нивън има изключителен успех, а лентата от 1961 г. печели наградата за специални ефекти на Американската филмова академия. Продължението „10 бала от Наварон” е филмирано чак през 1978 г. и тук можем да видим Харисън Форд, Франко Неро и Барбара Бах.
В следващите си романи Маклейн често сменя мястото на действието – от Сингапур (”На юг от Ява”) до Гренландия (”Нощ без край”), от Унгария (”Последната граница” – излязла и на български език), до Флорида Кий (”Ключът се казва страх”). В тези свои творби Маклейн добива литературна рутина, овладява тайните на писателския занаят, изкуството да нюансира действието по незабележим начин, да влага максимален емоционален заряд в незначителни на пръв поглед събития, които още повече стряскат читателя, защото една обикновена ситуация се превръща в кошмарно преживяване, изпълнено със страх, кръв и опушено месо. Това го прави „пръв сред равни”, тъй като за разлика от други, той няма нужда да търси правдоподобно развитие на сюжета си – той просто така измисля романите си и така ги пише; нещо, което много автори пропускат, стремейки се да заплетат сюжета до такава степен, че после сами не знаят как да излязат от него. Благодарение на това, произведенията му придобиват убедителен облик, фрагментите се подреждат в логическа и емоционална градация, напрежението расте с всяка отгърната страница, а композицията е стройна, без двусмислици. На човек не му се налага да помни цялата верига от случки, защото постъпките на героите се мотивират естествено една от друга, както е и в живота.
В началото на 60-те год. Маклейн прави експеримент с публиката, оказвайки се първият, който си позволява подобно нещо, по-късно повторен от няколко други автори – издава два романа под псевдоним, за да види как те ще се продават и дали едно ново име може да се наложи лесно, ако романите са интересни и добре написани, подтикнат от опонентите си, че всъщност името му продава книгите, а не историите. Експериментът се оказва провал, просто защото почитателите веднага познават стила му; но и досега „Мрачният кръстоносец” и „Смъртоносният вирус” излизат под името Иън Стюард, разработвайки теми, които по-късно се превръщат в клишета за холивудските продукции – за таен агент, който не се съобразява с местните закони и порядки на райски тропически остров в Тихия океан („Мрачният кръстоносец”) и за изчезването на смъртоносен вирус от секретна лаборатория („Смъртоносният вирус”).
Една от най-добрите му книги е „Арктическа станция „Зебра”. В нея се разказва за мистериозна вълна от убийства, пожар и саботаж на плавателна платформа близо до Северния полюс. Литературният критик Джеймс Сандоу признава, че я намерил за толкова непреодолимо завладяваща, че в един момент трябвало да я затвори, за да си почине. „Дейли Експрес” пък пише: „Маклейн го направи отново – създаде нов феноменален трилър, в който страниците искрят от почти електрическото напрежение, което вибрира в романа”. „Сънди Телеграф”: „Маклейн се върна отново към мястото, за което пише най-добре… ужасяваща кулминация в мрака на полярната нощ”. Редактор от литературното приложение на „Таймс” посочва: „Книгата включва поредица от майсторски изградена мозайка като постепенно всяко парче от нея намира своето място и всичко странно и шокиращо получава своето разумно обяснение… действието е бързо, с много обрати и необикновено чувство за съответния детайл, така че едва ли някой не би се възхитил от невероятното въображение и талант в действие”. Маклейн пише „Арктическа станция „Зебра” с идеята тя да бъде последната му книга. След това той се насочва към хотелиерския бизнес, купува „Ямайка Ин” (станал известен покрай романа на Дафни де Морие) и още 2 други хотела. Начинанието обаче не сполучва и се оказва финансов провал. Той заминава за Швейцария и в тишината на Швейцарските Алпи се отдава отново на писане. Тук се запознава с американски продуцент, който му предлага да напише сценарии за филм, а по-късно Маклейн го превръща в нов бестселър – така на бял свят се появява „Където орлите летят”. Книгата разказва за отряд командоси, изпратени с тайна мисия в Швейцария по време на войната, където трябва да унищожат щабквартирата на германския алпийски корпус, разположена в непристъпен замък. Филмът излиза със същото заглавие, а главните роли са поверени на още младия тогава Клинт Истууд и на вече известния Ричард Бъртън, които си партнират рамо до рамо.
В следващите си творби – „Когато удари осем”, „Мостът „Златната врата”, „Сбогом Калифорния” Маклейн затвърждава своя неподражаем стил – монолитна логика на сюжета, избягване на всяко „изпускане” на повествованието в хода на писането, натягане на атмосферата до безграничност, подбор на съществени детайли, с които се предава обстановката; събитията са смразяващо реалистични, напрежението е винаги в „кипящата си точка” и никой никога не е този, който изглежда или за когото се представя: всички са заподозрени в саботажа – в това той е достоен наследник на Агата Кристи.
Алистър Маклейн е един от изключително малкото автори в световната литература, които подобно на Ботев в българската, могат да предадат една картина или едно чувство, което мощно завладява човека, само с няколко щриха. Може би защото имайки опита на войната зад гърба си, когато човек е трябвало да бъде винаги нащрек, за да усети опасността навреме и да успее да се спаси. Струва ми се, че и Ботев е водил същия живот? Естествено, времето е друго, талантът е задължителен, литературата, която пишат двамата е твърде различна, но при такъв живот детайлът се оказва от съществено значение. Точно затова стилът Маклейн е очистен от шокиращи ефекти, от невъзможни ситуации и невероятни постъпки, които стоят като прикачени към действието, и въпреки това „когато го четете, имате чувството, че висите от края на отвесна скала”.
През 1978 г. Маклейн се мести в Дубровник, където попада четири години по-рано, правейки проучвания за своята книга „Партизани” и много му харесва. Действието на книгата, със заглавие, което у нас предизвиква многобройни асоциации и изглежда странно за английски автор, се развива в Югославия и е интересно човек да прочете имена, които доскоро бяха споменавани твърде често, а и да види какво означава партизани за английското съзнание.
Независимо че Алистър Маклейн не е сред най-превежданите автори у нас, той не е непознат на българската публика – освен с коронната си творба „Кукла на верига”, наскоро гледахме и филм по негов сценарий – „Влакът на смъртта” с Пиърс Броснан и Александра Пол. Преди няколко години бе прожектиран по Канал 1 и „Мечият остров” с Доналд Съдърланд и Ванеса Редгрейв. Значимостта на актьорите сама по себе си говори за популярността, която Маклейн има в Европа и Америка. На български език са издадени още „Бялата смърт”, „Проходът на сломените сърца” /екранизиран с Чарлс Бронсън в главната роля/, „Последната граница” и „Когато удари осем” под името „Устата на гроба” – най-добре илюстрираща цялостния повествователен стил на Маклейн. Някои от най-хубавите му романи обаче все още са достъпни само в оригинал – като „Арктическа станция „Зебра”, „Довиждане, Калифорния”, „Мостът „Златната врата”, „Където орлите летят”, както и биографията на шотландския мореплавател „Капитан Кук”.
Алистър Маклейн почина на 2 февруари 1987 г. в Мюнхен и е погребан в Селини (Швейцария). Ще го запомним като дребен, слаб мъж, свенлив и крайно самовзискателен, с подчертана неприязън към публичните изяви. През 60-те и 70-те години Маклейн е един от най-добре продаваните автори на трилъри в света – до 1971 г. той продава 21 млн. копия от своите книги, с което изравнява рекорда на Агата Кристи, и продава още 2 млн. до 1978 г., а през 1983 г. става ясно, че 16 от неговите заглавия са надхвърлили 1 млн. продажби всяко. Това го нарежда сред четиримата най-високоплатени автори в света. Самият той обаче смята, че професията му не превъзхожда с нищо всеки друг занаят. „В това, което правя, няма нищо специално, няма никаква мистика. Това е работа като всяка друга.” Пишейки с невероятна бързина (обикновено завършва един роман за месец-два), той никога не изпуска онова чувство за мярка и правдоподобност – качеството, което най-много допринася за невероятната му популярност и го прави един от малкото автори, които разказват увлекателно реалистични истории, които могат да се случат още утре…