Пиянството на прогреса понякога отстъпва и душите предугаждат бездната
Мигел де Унамуно (Дневник)
InSpiro**, приятели!
Оскар Уайлд твърди, че „естетиката е по-висша от етиката. Способността да се отличава прекрасното е най-изтънченото човешко постижение. Дори чувството за цвят е по-важно за развитието на индивида от разбирането за добро и зло”.
Напълно съгласен с Уайлд. Ако се осланяхме на етиката, отдавна да сме напуснали тази планета. И без това правим непрекъснати опити да се самозатрием. Прекрасното е онова, което ни задържа тук на земята – Любовта и Красотата. Да виждаме (забелязваме), отделяме и поставяме красотата в привилегировано отношение спрямо морала обаче е много опасно занимание. То би било по-безопасно, ако притежаваме мъдростта да творим красота (изкуство) в хармония с нравствените добродетели. Това мъдро единство на красота и морал ще осмисли земното притегляне и човечеството ще се приземи с мисията си – човекът да бъде сакрална цел, а не средство без собствена воля. Ако духовната дейност, изразена в преклонение пред красотата (изкуството), не бъде в хармония с добродетелността, се получава индивид с диаболична природа – безнравствен, склонен към аморални действия, унесен от звуците на Моцарт и Стравински.
Жан Пол Сартър казва: „Човекът не е това, което е, и е това, което не е”.
Цял живот няма да ми стигне, за да разбера защо не съм това, което съм. Изглежда ще прекарам дните си в лутане между това, което съм, и това, което искам да бъда. Сьорен Киркегор е категоричен: „казано на собствено етически език – моралът е вечно противостоене на съществуващо и дължимо, на това, което е, спрямо това, което трябва да бъде”. Поразен от етиката на Киркегор, осъзнавам, че морални сме тогава, когато схващаме разликата между това, което сме, и това, което трябва да бъдем***. Аз схващам разликата, но накрая, като ми теглят чертата, ще видят дали съм я заличил.
За да сме това, което трябва да бъдем, е необходимо да сме добродетелни, да изградим и съхраним „всекидневните” добродетели, назовани от Цветан Тодоров: достойнство, грижа за близките и духовна дейност.
Достойнството е волята да устоиш на злото, което ни обгражда, да не му позволиш да действа чрез теб, при всички обстоятелства да останеш човек и да се противопоставиш категорично на всеки опит да бъдеш третиран като средство, а не като цел. Достойнството е последното нещо, което може да бъде отнето на едно човешко същество, защото то е индивидуален избор, както казва Камю – „дързък бунт срещу неговото положение”.
Грижата е способността да преживяваш трудностите на другите (близките) и да направиш съдбата им по-лека и поносима. Поетът Георги Спасов казваше, че „лесно е да обичаш народа, трудно е да обичаш съседа си”. Ако повече хора притежават всекидневни добродетели, няма да има нужда от герои, защото както изрича Галилей от пиесата на Бертолт Брехт: „Горко на страната, която има нужда от герои.”
Духовна дейност е неспирно търсене на истината и красотата и способността да бъдат приети като нещо лично и съкровено.
В категоричния императив (абсолютната повеля) на Имануел Кант има два елемента, които могат да осмислят един човешки живот. Първият е изискването да живеем така, че тези, които ни заобикалят, да ни възприемат като цел, а не като средство. Вторият – правилото, което следваме в живота си да възприемаме като всеобщ закон за всички – да постъпваме така, че житейските правила, които следваме, да бъдат положени като основа за всеобщо законодателство. С други думи, да се отнасяме с другите така, както искаме те да постъпват спрямо нас. Изявата ни като човешки същества е способността да съпреживяваме мъката и радостта на другите, „да мислим, като се поставим на мястото на всяко друго човешко същество”.
„…ако някой в света заплаче сега,
без причина заплаче в света,
той заплаква за мен…”
Това са слова на Райнер Мария Рилке.
В духовната си дейност, в процеса на търсене на истината и красотата ние показваме най-висшите си добродетели. Нравствените ни добродетели, личните ни морални ценности са най-висшата ценност.
Немският философ Дитрих фон Хилдебранд пише, че „по-висши от подредеността и силата на една държава са добротата, чистотата, истинността, силата и смирението на човека”.
Как бихме изразили всичко това, ако нямахме универсалната сила на езика, най-опасното и в същото време най-висшето благо, с което осъществяваме диалога между нас, чрез който изразяваме взаимната ни близост и създаваме общност. Бертолт Брехт казва: „Ние – това е повече от аз и ти.” Ако се научим да бъдем „ние”, означава, че сме възкръснали за истината, че сме преживели своето Възкресение.
Мирча Илиаде, безспорният експерт по история на религиите, разсъждава върху религиозното начало: „Да живееш като човешко същество е само по себе си религиозен акт”.
На човечеството са необходими столетия самоотвержена емпатия, за да си върнем доверието на природата, че сме на Земята, за да създадем едно добро място за живот. Ние, българите, имаме да извървим своята част от пътя, за да преодолеем Дебеляновия скепсис за неизбежната самота в живота: „Където всички сме един за друг, но всеки все пак сам.” Да се поучим от живота на прародителите си, едноклетъчните, които са тук няколко милиарда години преди нас, но все още живеят в сътрудничество, преодоляват трудностите заедно, с архаичната система на взаимопомощ, наречена „Quorum sensing” – усещане за кворум, за демократично съгласие в полза на всички. Бактериите останаха по-мъдри от нас и си споделят проблемите, за да намерят общо решение и да преодолеят общата заплаха. Заради тази съхранена мъдрост ние ще си отидем преди тях. Защото… „пиянството на прогреса понякога отстъпва и душите предугаждат бездната”.
Надявам се, че съм бил ясен в хаоса от думи. Ако не, имам оправдание. Само Волтер може да подрежда хаотично думите така, че да бъде „хаос от ясни думи”.
Ще завърша с няколко подредени думи на Пушкин:
„Ум ищет божества, а сердце не находит”.
При вас същото ли е?
Пишете ми безразсъдно смело на:
Коста Костов
април 2018
* Мъдростта да виждаш; да знаеш да виждаш (Леонардо да Винчи)
** Игра на думи, съставна от: spiro (дишам, издишам, жив съм, замислям, обзет съм от нещо, вдъхновен, вълнувам се) и inspirаtio (вдъхновение)
*** Фрагмент от книгата „По стъпките на спомена” на Костадин Пампов