Ивайло „Нойзи” Цветков
The business of soul music is salvation. Т.е., соул-ът е създаден като квазихристиянска музика в Америка, която си мисли, че иска да спаси света. “There’s a song that I sing”, пее Соломон Бърк в “Everybody Needs Somebody To Love”, “ и „I believe if everybody was to sing this song, it would save the whole world”. Джеймз Браун един вид добавя в нечовешката си кавър-версия на “Lost Someone”: “I’m not singing this song for myself now, I’m singing it for you, too”. И в двата случая – кротко, ала донякъде апокалиптично послание. Соулът не само “краде” от госпъла (включително поп-версиите на Рей Чарлз и Сам Кук), но и създава: комбинация от ритъм-енд-блус и фундаментално американско християнство.
Джеймс Браун, нереален певец, съсипан от собствените си демони. Уилсън Пикет (бивш Виолинер и “жертва” на преподобния Джулиъс Чийкс) е другият първопроходец, с грапавия си глас. Сам Кук, и той нереален певец, привнася сладовитото пеене още от Соул Стърърс. Отис Рединг, с отвратителните си костюми, но и нечовешкия глас. Джо Текс. И, разбира се, Соломон Бърк – King Solomon – погребален агент и чудовищен певец, когото справедливо наричаме „бащата на соула”.
Соулът всъщност е популярен в САЩ само в началото и средата на 60-те; когато за пръв път се събужда „black pride”, наред с активизма за граждански права. Самата музика произлиза от все още обществено смазаните черни, но и от усилията им за адаптация в едно, по същество, враждебно общество. Соулът нямаше да го бъде без потисничеството на белите, досущ както блуса десетилетия пред това – и в този смисъл тази музика е conscious anachronism, a prideful return to roots which sought in its own way to reverse a century-old impulse towards assimilation into the so-called mainstream of white society. (Сори, че пак слип-нах на английски.)
Соулът, както казва колегата Питър Гуралник, трябваше да изчезне с победата за черни права, горе-долу като Чикаго-блус-сцената или „бялото” рокабили от Тенеси преди Елвис. Но по моему е по-сложно – всички, които „създават” соул, са под aegis-а на Atlantic. Chicago’s Chess Records подадоха ръка на блуса; Sun-лейбълът в Мемфис създаде първо Сам Филипс, а след това и Елвис.
Соулът започва през 1961 с „Just Out Of Reach” на Соломон Бърк; дотогава Атлантик имат нечовешки поп-изпълнители като Рей Чарлз (който, технически, никога не е бил „соул”; фактът, че и до днес се раздавате в провинциалните дискотеки на „Hit The Road Jack”, някак го доказва). И продължава с „If You Need Me”. Ако не беше Бърк, нямаше да има Wicked Pickett и „That’s How Strong My Love Is”, „Mr. Pitiful”, „I’ve Been Loving You So Long” и „Respect”. Но да признаем и влиянието на Букър Ти енд дъ Емджийс, Руфъс енд Карла Томас, Уилиъм Бел, а по-късно – и Сам енд Дейв. Да не говорим за самия Уилсън „Уикед” Пикет и неговия нечовешки китарист Стийв Кропър; двамата написаха може би най-великата соул-песен, „In The Midnight Hour”.
Разбира се, вие не сте и чували за Джо Текс, повлиял на Джеймз Браун и Арита, с неговите „Hold What You’ve Got”и „Don’t Make Your Children Pay”.
Соулът след 1966 е основно Пикет – „Land of 1000 Dances” и особено „Mustang Sally”; втората чудесно интерпретирана във филма на Алън Паркър „The Commitments” през 80-тe. Някои автори, сред които не съм аз, дори смятат, че Пърси Следж е соул.
Но истината е, че т. нар. „поп-соул” де факто започва през февруари 1967, когато промоутърът Джери Уекслър организира записите на две парчета на чисто новия артист Арита Франклин: „I Never Loved A Man (The Way I Love You)” и „Do Right Woman – Do Right Man”. Това е и краят на „класическия соул”. Оттам насетне, почти всичко е Арита. Извинявам се, но пак на английски, не мога да се въздържа, мисля на този език: the sense of common purpose which had animated the soul movement for 3-4 years was gone, the almost uniform level of achievement suddenly shattered by the entrance of someone so uniquely gifted, so transcendent in her art that all others were dwarfed by comparison. Да, това беше Арита, Господ да я благослови.
Тук трябва да прибавим две събития – Отис Рединг умира в самолетна катастрофа през 1967, а Мартин Лутър Кинг е застрелян през 1968 (Малкъм Екс е отделна тема).
След тези събития (и след „Say It Loud” на Джеймз Браун), кралицата беше само една. Разбира се, куп хора искаха да са „сюпър соул” –
Джеси Джеймз, Фил Флауърс, Фреди Скот, Джеймз Кар, Кларънс Картър, Лора Лий, дори сестрата на Арита – Ерма. Но нищо, нищо не се мери с Арита Франклин, най-добрата черна певица след Ела Фицджералд.
Соул-музиката: an ineluctable tide, somehow comforted by the overwhelming feeling of community.